Рени Васева – Дюната

Слизаме в ада на спасението си. Идваме от вечността и покълваме в земята като дюна. Давим сенките си в морето, за да молим слънцето още да свети в новите стихове на Рени Васева.

Александър Арнаудов  

 

*
Бетонът грубо лягаше
върху затоплената гръд на дюната.
Притискаше лицето й
и свличаше от златната й кожа всичко:
тревичките и пясъчните лилии,
тебеширените охлювчета,
връхчетата остри на копъра,
по-див от слънцето и от солта на вятъра.
Бетонът я целуваше разголена,
крадеше сънищата й да стигне до небето
и се опиваше от дивата й същност.
Ръцете на едно безлико
и изникнало от нищото шосе
я стиснаха във каменна прегръдка.
А дюната се задушаваше
и гледаше с копнеж морето.
Тя молеше да я погълне.

 

*
Мария съм. И слизам в ада,
за да измоля нашето спасение.
Защото се зарадвах,
когато те видях
от вечността да идваш
и да влизаш в мене.
Защото те повиках…
Какво ли си почувствал,
когато се превърна във зародиш
и стана плът от плът,
земя в земята
и се обрече да живееш
единствено и само
в кратки мигове?

 

*
Водата отнася
нашите спомени
и сенките на гората.
Всеки търси
свой хоризонт.
Дърветата намират
изчезналите си пътища.
От нашето безразличие
дори пчелите умират.
От извора до морето –
реката предлага
порой водоскоци
или тъмни вирове
с мъртъв покой…
Кажи ми, че не е късно
за нас – да избираме.

 

*
Ще ме познаете по пътищата,
дето минах, мислейки за брата си.
По моето мълчание, защото се страхувах
най-вече от отровата на думите.
Ще ме познаете по стръмните завои,
по лабиринтите в душата ми,
където като кегли се търкаляха,
едни и същи, моите молитви.
Те никога не носеха утеха,
защото винаги ги произнасях
с омраза и със нож в сърцето си.
Ще ме познаете, защото аз
съм семето на прокълнат баща
в утробата на грешната ми майка.
Защото не успях да се родя в пръстта
на божията райска нива.
С ръцете си все ровех чужда кал
и сеех себе си. И раждахме се
всяка пролет, а зимата умирахме –
зелени, сладки, хрупкави и сочни…
Но господ се гнусеше от пръстта
по моите ръце, защото виждаше,
че всъщност си приличаме.
Създателят на тази кална приказка –
земята, ни изостави всичките…
Сега се скитам по кривите пътеки на света
и хвърлям семето си в четири посоки.
И всички сте децата ми, а аз съм хлябът ви.
И само вие ме белязахте с безсмъртие…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments