Саня Табакова – Танковете на милосърдието

Грижи

Вратата ми е отворена. За всеки.
Но от това, че никой не минава през нея, започвам да я виждам просто като зейнала.
Няма значение какви чудеса разкрива, какви ухания се носят отвътре, какви омайни звуци. Просто никой не влиза. Особено онези, за които тя така си стои – отворена. Може би не вярват. Че е за тях, например. Че и вътре е Така. Че е… безплатно.
Не ме е грижа за друго освен да не би онова, което е вътре – Приготвеното – да се развали…

Саня Табакова

 

Гретел

Вече не ме е страх, че те изгубих.
Знам, ронил си трохи по пътя. За мен.
И вярвам в ситостта на птиците.
Ще те настигна.
Горе, любов.

 

Неудържимост

Пясък в шепа.
Аз в твоята.
Преди отлива.

 

Поезия

Народих думи.
Населих света.
Стана народ.
Пое навсякъде.
Забрави майчиния език.
И да се върне.

 

Ябълката на раздора

Дори и тя била е
нежен розов цвят
преди това.
Дори и тя.

 

Детска психоанализа

Колко пъти умира мама?

Колкото пъти
тръшне вратата на детството ми,
винаги без да чуе как
трошливият свят се раз-пада
на малки безпризорни етюди:

Мама, която все си отива.

Мама, която умира вечно.

Аз, завинаги малък,
неотлъчно,
край безсмъртното ложе на мама.

 

Причината

Избра най-дългите коридори сякаш
за да запомни
забавения каданс на крачките
преди да влезе
покоя на клепачите
преди да види
как прииждат гърдите й
преди да извика
клокоченето на сърцето
преди да се пропука.

Лек полъх на забрава
отвя през прозореца
причината за смъртта й.
Никой не я потърси.
Причината.
Нея.

 

Безнадеждност

Светът –
все по-далеч
от илюзиите ми.

 

Мезонет

Поне нощем
стоя по-високо
от вечерята.

 

Геометрия на свободата

Облата гръд на небе
без ъгъл за наказание
за ръката ти.

 

Безбожие

Вземам си назад
възторга от Сътворението.
Заличавам всичко
с танковете на Милосърдието.
Битието боли.

 

Пролет

Синьото на небето
розово-зеленото на дървесните корони
черното на стволовете
безцветното на Смъртта…


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments