Маргарита Черникова – За ябълките и хората

Животът е сълза, капеща от затворено око върху сивите стихове на света, но в средата на сърцето ни цъфти абсурден слънчоглед, който никога не е виждал слънцето. С радост ви представяме „За ябълките и хората“ на Маргарита Черникова в широко отворените очи на мрачния пролетен брой на списание „Нова асоциална поезия“, в който ние сме единствените оцелели.

 

Не вярвай

Нека не те мами херувимският ми смях
и наивността ми нека не те просълзява.
Инстинктът ми е на вълчица
много пъти мамена, кърмила убийци.
Аз убивам с белите си длани цветя и птици,
а крехките им кости мълчат в пръстта.
Не вярвам, че от водата става вино,
но кръвта ме храни.
Само нощем се чуват сълзи,
които капят от затворените ми очи върху сиви стихове.

 

Абсурди

От десния ми ръкав изкачат
бели зайци и гълъби.
В левия, мътят прилепи
и гнездят чудовища.
В средата на сърцето ми
цъфти абсурден слънчоглед,
който никога не е виждал слънце.

 

*
Ти няма да можеш
да спиш с мен.
Нощем очите ми
са широко отворени
и мечтите ми
осветяват цялата стая.

 

*
Не е ли вятърът предимно спомен?
Натрапчивото чувство, че всичко се повтаря?
Кога преминах границата на очакването
и заживях с повтаряне? И с вятъра.
Да го намирам сутрин захвърлен над ливадите,
а споменът ми от приятел, оставен за добавяне.
Вятърът в едно досадно клонче,
което дращи по стъклото
като ослепяла птица и не помни.
Не ме помни.

 

Poetry

Фалоси регистрирани
с жълти книжки.
Вагини тропосани
с бели конци.
Плачи, Помпей!
Нищо не
си видял.
Прахта закрива
вече слънцето!

 

За ябълките и хората

Вече съм почти отсъстваща
от историята на света.
Не е достатъчно просто
да откъснеш една ябълка.
Трябва да я отглеждаш.
Водата на планета изчезва
и вътре в мен също. Съхна.
Ще се завържа за земята докато
се върти и пише история, аз нямам своя.
Преструвам се, че имам ябълка,
че сядам на масата. Преструвам се,
че пиша и посаждам вишна, че имам дете.
Преструвам се, че имам и теб.

 

Мисля си

За двата цвята в мен.
На зелена ябълка
и на череша.
И за двата вкуса.
Леко тръпчив и кисел,
когато те няма.
Сладък и лепкав,
когато си тук.
Мисля.
Да сменим вкусовете
и цветовете си.
Упорито да ги разбъркваме,
проникваме и ваем.
Докато достигнем
осмия цвят на бялото.
Смисъла и вкуса на солта.
Заедно.

 

Единствени

Затварят се вече
тежките ми рани
от войната с теб.
Сега мога да
отворя пазва,
да протегна длани
и да те приютя.
Не поглеждай наоколо.
Светът е пепелище
след тази война.
Ние сме единствените оцелели.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments