Мария Стоянова – Дяволът ще ни венчае

Разминаваме се с времето, което е спряло в страха от умиране. Венчаваме се в изоставен храм и раждаме децата си в  тишината. Нямаме нужда от светлина в новите стихове на Мария Стоянова.

Александър Арнаудов 

 

шумолящо
разопаковам желанието ти
шоколадов бонбон
и го изяждам
най-безсрамно
пред погледа ти

без да го поделя с теб

 

доверието ми
се стича по бедрата ни
обичам те
непредпазливо

 

знаеш ли
какво забрави
когато ни сътвори
да измислиш
тайна дума
или знак
с който да спрем
да се обичаме

 

дяволът ще ни венчае
в някой изоставен храм
мен и твоята холограма
ще ти родя деца
ще ги храним с пръсти
с които никога не сме се докосвали
докато не отлетят като птици
от гнездото
което не направихме

 

докато се отбягваме
се разминаваме
докато пиша на някого
спряла в средата на паркинга
от който излизаш
докато чакам някого
седнала зад огромен прозорец
покрай който минаваш
докато повярваме в случайността
докато на ъгъла на два булеварда
не се целунем безсрамно с очи
които не спират да търсят
изгубения рай
от който сами се отрекохме
докато не си спомним
че бяхме първите сътворени
за да изкупим греховете
на всички след нас
които се лутат
в страха от умиране

 

хайде да си измислим минало
в което
никога
не сме
били
щастливи

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments