Георги Славов – Траурният бенд

Виждаме живота и неговата незначителност във времето. Зад небето чуваме стъпките на траурния бенд. Мъглата и звездите са самотни в новата публикация на Георги Славов. 

Александър Арнаудов 

 

*
По стъпките траурният бенд позна се зад небето
Мъглата където самотна
Звездица с която говореше човекът с тихото мърморене на поток от Африка
Нависоко знамената се
Събличат и като ексхумирани останки
Застива времето в ръцете ми
Бели кожи се показват на слънцето и го разпитват
Колко и какво ако изобщо са изпуснали манежа
Нямаше значение сетих
се че
Тя ми каза още преди въпроса не
И после го повтори
Не копнеж, не на втората половина
Не на земетресенията и на скрижалите

Те бяха като братя и сестри от малки
Се караха завинаги до следващия ден
До следващото утро в което
Стискаха очи после стиснали ръце
вече пет зими както не говорят
Тя на него той на нея
Време е за чай
Следобед е

На терасата в
Серес кацна самозванец пристигна
С парашут от перушина
А русалките отсреща му се смееха на линията
На темето а той беше просто отмит, отнесен
От реката и пътя на главата
Не подсказваше
финал, не разказваше
начало

Търсеше къде да се облегне за да забрави снарядите
Отпреди две години и нея да забрави и после пак снарядите
Човечеството, и хората с него, отвърнаха и трите си глави
И той сече и разсича, и премазва и размазва
Докато наброяваха седем милиарда

Градините, където чакаше след 3 години да успее
Да посее нещо, което сам да можеше да си
Набавя,
Полетата му бяха изкривени и дори не
Отговаряха на неговото добър ден
А той така вежливо и безцелно си говореше с
Кладенците навътре в морето

След онова събитие застана отново на терасата
Три есени по-късно
И си спомни за русалките
На които даде цялото си злато, на поднос облечен в бяло в уречения следобед
И получи водорасли, и преди косата му със знаци го обещаваше, че той ще пее
като нея и тя като него ще говори и че в бяло ще се пременят, а той обичаше
лилаво
А сестра му беше тъй добра и миловидна
Че успя да убеди онзи зад верандата да не ги докосва
Повече и поглед да отвърне и да праща само
Понякога застаряващите
облаци отсреща

Имаше херпес, сигурно от настинка която бе получил, след носталгията
Заради някой портокал или мандарина
Или дори съседната му
стая бе виновна, а виновен можеше и той дори да бъде
Където не пристъпваше наблизо

Но устата го сърбеше
Сякаш за да каже нещо
Което от началото му бяга в галоп

 

*
Оглеждам се в лунула
Отглеждам се и
Едно езеро бълбука и една река
Шепти
Работи си заводът и работят
Другите
И петрикор

Моето огледало е лунула
В него виждам живота
И неговото огромно незначение

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments