Животът е криминален роман, в който единствено ти си убиецът. Надрусаният кораб на Васил Прасков продължава пътя си отвъд Рамбо, Рембо и Нова асоциална поезия.
всичко освен теб
е сън
който не е мой
любовта идва
като смърт без венеция
и не си отива
дневен режим
днес е ден
като всеки друг
ставам от сън
закусвам
сянката ми пише
завещание
не остава нищо от мен
което да се самоубие
надрусаният кораб
музиката на живота ни
е надгробната плоча
на балкантон
радио христо ботев
истинските поети
отиват на гробищата
където молят духовете
на починалите класици
да влязат в тях
един поет така погрешка
бе обладан от дух
на обикновен самоубиец
ремисия
анушка вече е разляла олиото
но всички отдавна са мъртви
не можеш два пъти
да влезеш в едно и също стихотворение
кислородът свършва
на различна дълбочина
удави се
невинност
обичам очите ти
там виждам толкова наркомани
които не са се друсали
дори за първи път
в кварталната поща пристига смъртта до поискване
сънувах че нямам сънища
облаци падащи в погледа ми
можем да променим света
но не можем да променим себе си
смъртта се връща от работа
влиза в стаята
пали лампата
прави си нещо за ядене
това е нейният дом
но тебе те няма
тебе отдавна те няма
мъртвата софия
пейката е празна
сядаш до себе си
и се прегръщаш
трамвай нежелание
пиши внимателно
както шофираш
да не изпуснеш
катастрофата
пълната свобода
е абсолютната монархия
на сърцето
болката е пролет
когато раните ни
цъфтят заедно
пролет
слънцето грее
подпалва света
сложи си жълта жилетка на кура
и протестирай срещу себе си
ещё не вечер
свечерява се
късаш плакатите на смъртта
облаците се самоубиват наум
казваш: добър вечер
животът е криминален роман
в който единствено ти си убиецът
достоевски е единственият поет
в сърцето ми няма
нито елин нито юдейн
всички са китайци
и чакат културната революция
културната революция
в рейса за орландовци
пътуват последния кинозрител
и последния читател
единия с карта за библиотеката
другия с билет за отвъдното
шофьорът е надул класика –
чалгата на Бога
кучето ми се казва стихотворение
то е най-добрият приятел на човека
който никога няма да бъда
но е винаги с мен
защото държи враговете си
още по-близо
пада нощта
с майчинския инстинкт на убиец
прекалено силен
за да сме живи
свети валентин
бог пуска ръка
на душата
патриотично
трети март
сърцето ми пише стихове
в превод на български
четвърти март
стъкленицата със сърцето на вазов
празна
грехът на сърцето
майка – илзе айхингер
баща – неизвестен
дом
ще ти построя стихотворение
без стени
за да се събереш в него
първичен инстинкт
изабел юпер взема оскар
пианистката го хвърля
на боклука
нова година
и снежният човек
пиян
мокър сън
ченето на дядо
в любимата ми чаша
леон блоа, 1913
след три години
ще стана на седемдесет
ала все още
не съм изпълнил
мисията си
която може
да ви се стори опасна
и всъщност е такава
дори повече
отколкото предполагате –
да умра от любов
прости ми
че не те обичах
както христос обича църквата
цял живот
бях еретик
в очакване
на кърваво кръщение
истинското стихотворение
свършва
преди да е започнало
започва
преди да е свършило
неистинското
поезията е усмивката
когато видиш Бог
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019