Ивона Иванова – The end of the fucking world

Апокалипсисът идва всяка пролет и остава завинаги в сърцето. Юбилейният двадесети брой на списание „Нова асоциална поезия“ започва по същество с края на света a.k.a. стиховете на култовия редактор на нашето електронно издание – д-р Ивона Иванова.

 

tv on the radio

тихи разговори на студени стълбища
тайни и егоцентрични мисли
не събуждай неща които спят от години
докато Земята се удря в двора ми
лягам до нея и издишвам

щом дядо ти не е бил моногамен
какво остава за теб
решетките в главата
не решават проблемите
и аз като този поет
ще загасна

аз съм твоят телевизор
но ти постоянно сменяш каналите

 

enter the void

светът е голям
и падение дебне отвсякъде

 

controlled chaos

капилярите ти са галактики
само големият взрив ги побира
аз седя в другия край на дивана
и наблюдавам

 

voodoo your ex

хиляди паник атаки по-късно
се връщам в дома в който
винаги беше слънчево
и те чаках да се върнеш от работа
цветята махаха усмихнати към слънцето
заредих сълзите на перфузор
само чакам да започне инфузията

 

letter to the editor

и аз имам нужда от зарядно
вечерни часове
в партията на загиналите
бавно и сигурно се превръщаш в лелка
мечтаеща да чуе пак
клас стани клас мирно

 

starry night

ти си като картина на ван гог
нямам толкова жълто
да нарисувам
колко тъжна ме правиш понякога
затова с половин ухо слушам
думите които не каза

 

all that we perceive

любовта не пита
като си тръгва
можеш ли да отвориш вратата
да заключиш след мен
да глътнеш ключа и да се гръмнеш
пипа те в тъмното
със студени ръце
които напомнят на пръстта в гробище
душата ми е в кататонен ступор
след като ти приключи с нея

 

eyes wide shut

cause most of us are heaving through corrupted lungs
setting fire to our insides for fun
collecting names of the lovers that went wrong

Daughter, „Youth“

не празнувам вече
смъртоносни похоти
няма балони и цветя в болницата
умът ми като махалото на фуко
завива в различни посоки
февруарски мечета се смеят напушени
в киносалона на сърцето
билетите свършиха

 

carpe that fucking diem

черните ми зърна
белият ти пуловер
моментите в които ще умирам
и ще се връщам отново
март свършва в ръцете ми
всичко ще се забрави
като устни които не си целувал никога

 

спокойствието на следобеда

мечтая си за бъдеще
в което да целуна Бог
и той да се изсмее

 

living is a collective impossibility

за няколко минути кеф
изживяваме персоналния си ад
и накрая всичко свършва в гърчове

death is an extraordinary experience
– Gaspar Noe

 

the end of the fucking world

не си спомням много
само че теб те нямаше

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments