Лъчезар Лозанов – Един ден

Животът е един-единствен ден, в който така необяснимо бързо и болезнено се случва всичко. Пустинята се умножава, но пътят през нея носи своята врата. Представяме ви поета и водеща фигура на кръга за културен тероризъм „Рамбо 13“ – Лъчезар Лозанов на страниците на списание „Нова асоциална поезия“.

 

Един ден

Един ден баща ти се присвива
и разбираш, че не е язва, а е рак.
Един ден Додо, дето от години
потърква влажен нос в коляното,
се дръпва сред сюрията в посока
на своята все още неоткрита
кучешка Америка.
Един ден жената
с очи камшик, опъната като въже,
става само скъсано въже
зад кофата на хоризонта.
Един ден дъщеря ми се целува,
притеснява се, че съм наблизо.
Един ден и приятелите ти
бръмчат из въздуха с крила
и лазят върху глобуса,
а физиономиите си облепват с марки в пощата.
Един ден те присвива
от старческото дрънкане на чичо ти,
обърсваш родовия прахоляк, отпушваш тапата.
Преставаш да се подиграваш на самоубийците
един ден.
Спираш и да закъсняваш.
Жена ти даже те посреща вечер,
рови се в косата ти. Усмихва се, разплаква се.
Един ден става късно да се инатиш,
захвърляш ръкописите при малкото дете,
да си чертае върху тях авангардистки ребуси.
Един ден сънищата са плацента,
изумен, отново срещаш майка си — огромна ласкава врата,
все същата като тогава:
изтърва те мокър от илюзии
в емайлирания ослепителен леген
на един-единствен ден,
където така необяснимо бързо и болезнено
се случи всичко.

 

Орле

Влетяха многото години —
сиво орле помежду ни,
кълваха и биха,
окървавиха
надеждата ленена дреха.
Ала птицата стана прозрачна,
в сив-зелен кон се превърна,
все по-дълго препуска до тебе,
просветвайки със копита.
Помагам ти да го възсядаш
с очи на щастлива змеица,
която с целувки обличам.
Но вместо послушно да тичаш
от крило до крило помежду ни,
каква синьо-зелена триглава
ламя яхаш нагоре?
Там аз не съм те изпращал,
където със рогове вити
кочове дългокосмати
бият скалата неясна —
гласа на един патриарх,
чиято брада не съзирам,
ни в кладенеца главата.
Но схващам огромния размах,
обтегнати телени жици,
крила, перушина летлива,
все това сиво орле помежду ни –
не кълве, не кълве, а изяжда
дроба, почернялото време.

 

Ронене

Въпреки
усилието да я разполовиш,
самотата си остава обла:
камък хляб.
Говорим, роним песъчинки,
сладолед на пясъчни фунийки
е деликатесът на пустинята.
В дъното им дебнат обитатели,
хързулне ли се насекомо,
изскачат челюсти, внезапно щракване.
А ти се рониш откъм билото –
троха от хляб,
все още бял, неразполовен.
Да минеш през пустинята
възможно е единствено като троха от хляб
или пък песъчинка.
Ала така пустинята се умножава.

 

Електрически стол

Както гладното куче
прескача бодили и храсти
към смисъла, свит на кравайче,
така моят молив препуска.
Както ракията дебне
опиянението, заспало в човека,
така любопитството гладно
гризе, гризе своя кокал.
Както на стол електрически,
ако праснеш трамвай със сто хиляди волта,
той хич не умира, а скача
и тича през лятото голо,
електрони облизва и носи
изгърбен плешиви и буйни
илюзии непоправими.
Така и аз те облизвам
в смъртоносното минало време,
виденията засядат
в аортата с лакти корави,
разпъвайки мястото, гдето
ще скръцнат протритите панти,
внезапна врата към небето.

 

Врата

Потъваш пак във тази рана
на пътя, който е изгърбен
от сити, дребни, слепи, болни
И няма никаква врата.
Свещицата ми се стопява—
не е животът ни безкраен,
не смея да докосна нищо,
оплискано от теб и мен.
Сред тия книги, дето беше,
в огромния пейзаж на Люлин
и синкавата резеда,
която дишаме с надежда,
оглозгани да оцелеем,
да се завърнем в тебе, в мене
и някъде да излетим.
Не, не тъгувай, че ме няма,
една врата ни води тихо
към камък, цвете, кръв и забранена,
ала тържествена, неопетнена
и изнемогваща любов.
Потъваш пак във тази рана
на пътя, дето е изгърбен
и носи своята врата.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments