Димитрина Желязкова – Етина – Новите души се страхуват

Душата ни се превръща в мрежа, която може да улови целия свят. Пълзим по стените като сноп светлина и разбираме, че сме прекалено малки за мрака. Крилете ни падат, докато летим към земята, в новите стихове на Димитрина Желязкова – Етина.

Александър Арнаудов

 

ЗАЩО НЕ ТИ НАПИСАХ ПИСМО

Не ти написах писмо, защото не умея да смекчавам истината.
Не мога да измисля стоманен памук. Да е мек. Да не реже.
Да се разпъва. Да напреда до екватора нишка,
да я върне вретеното тук и никой да не забележи,
че съм прела с юмрук.
Не ти написах писмо, защото не умея да се разплаквам.
Не мога да си вдъхна душа. Новите души се страхуват.
Моята овехтя. Прокъса се. Превърна се в мрежа.
Мога да уловя всеки рибар по крайбрежието,
а златната рибка е мъничко суеверие.
Твърде малко, за да го задържа.
Не ти… Защото се препълних с клишета. С бутилки. И с тапи.
И с пенливи морета, в които да плуват писмата до теб.
Имам няколко думи. Бият се помежду ни.
И всяка е с право на глас и на струни.
Нямам думи за нас.
Не ти написах писмо. Драматично. Трогателно. Дълго.
Обясняващо безпричинни, необясними неща.
Твърде малка искра съм за толкова мракове.
Не се превърнах от твоето чакане
в сноп светлина.

 

НЯКАКВИ ЗЕМНИ РАБОТИ

Лежиш унесен в топлото спокойствие,
лежи и тя, но как ѝ беше името…
Тя обезателно ще помни твоето
и няма да се спре на просто „Скъпи!”
Какво да правиш с този малък ангел,
на който са оскубани крилете
и куца през съня си към събуждане.
Ти виждаш как се спъват, там под миглите,
кошмарите на нейното очакване.
По шията пътечките на раните
се спускат към гърдите ти, вкопават се
и ако тръгне тя по още меката
и незавяхнала до дъното ти лудост
какво ще ѝ направиш за възмездие.
Оскубаните ангели са чудо.
Лежиш унесен в топлото спокойствие
и мокри изненадата очите ти.
Но откъде се взе това проклето щастие!?
Не я буди и глупости не питай.

 

ПРОЗОРЦИ

Галерия от смачкани портрети,
истории зад дръпнати пердета,
шумът от обитаване на къщи,
градът е сив, а сивото – могъщо.
Пазарски чанти, влачещи ръцете
и лампите, забравили да светят,
панели, тухли, смог, изгнила шума,
на третия етаж – гнездо за думи.
Но свитото с ръка е нагласено,
а свитото с уста е украсено
и смисълът е ням и съответен
на рамките със жълтите пердета.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments