Слави Томов – Жената, в която бяхме влюбени заедно с баща ми

Не харесвам: пилешко, пътуванията, cd-тата (защото стерилизират музиката), бяло вино, червено вино, политиците, pr-ите, журналистите, високото, морето, зъболекарите, тъмното, змиите, светлото, вагнер, стинг, хотелите, самолетите, балоните, мирис на перхидрол, каймак на прясно мляко, самърсет моъм, вестниците, хемингуей, стиропор, мустаци, розите, ескалаторите, слагачите, топла бира, природата, галериите, рейтингите, vip-персоните, литературните критици, икономистите, жабите, математиката, рекламите, умниците, cv-тата, кафявото, чакането, киното, facebook, виенските колела, следобедния сън, чаят, дискотеките, клубовете, потниците, драмите, разбирачите, поезията, фредерик бегдебе, ментови бонбони, лошия дъх, пантофите, флумастерите, пижамите, програмистите, реалити шоута, победителите, инатите, принципите, устатниците, излетите, евтино оформените книги, sms-ите, носните кърпи, холивуд, екшън героите, речите, наградите, много неща на металика, нахалниците, споменах ли футболът, хетеросексуалните жени, високото, морето, лятото.

Обичам бира, хубави жени, хубави книги, барове.

Слави Томов 

 

Жената, в която бяхме влюбени заедно с баща ми

Ако се опитам да върна онези моменти по подобие на À la recherche du temps perdu в някакъв акварелен следобеден нюанс, сигурно ще получа леки неврастенични тремори в горните крайници, свиване в гърлото, мнима температура или учестен пулс, от силните ми спомени в онази cottage de verão à beira-mar, за която може само да говори john fowles в някакъв терпентинов ступор. Помня, че един път я бях видял случайно. Проследих я. Изгубих я от погледа си заради тълпите от потни и любопитни туристи, които отиваха да се къпят в морето. Знам, че това бяха моите малки pecados, знам че от дистанцията на времето всички тези наивни фетиши, с които се заобграждах като дете в момента биха изглеждали: смешни, нелепи, дори несериозни, но все още помня онези нейни слънчеви очила, които задигнах, спах с тях, помня и червения белег, който се бе отпечатал рано сутринта на бузата ми от тяхната пластмасова рамка. Помня и цялото това impasto, лепкаво и гъсто като сладко от смокини и разбърканите ми плеоназмени усещания, когато бе близо до мен, или малко по-далече от мен, когато влизаше, или излизаше, когато търсеше нещо, но не го намираше, когато го намереше, тръпчинките по бузите и в знак на задоволство, мирисът от ароматните ѝ цигари. Онова лято ми причинява болезнени спазми, от които все още не мога да избягам, нито да се откопча както при Modiano. Заради онова далечно лято, все още когато приближавам вермелиновите дюни намалям крачките си, почивам си, или паля цигара, цигара от цигара, и се връщам. Бях на 15 salvador celestial, а тя на 35.

 

*
Може би само Patrick Modiano може да опише онова дълбоко юлско лято, когато глезените на ангелите от вермелиновите дюни бяха оцветени с Lonicera, а в потните ни и неспокойни сънища търсихме метафизични оазиси под някое Cedrus libani: болни от някаква необяснима paixão, фриволни и безметежни невротици намерили най-накрая лисващите части от собствения им пъзел. Ricardo João ми разказа за онази южна casa в Tavira и за безкрайното бяло около Santiago church, за Immoraliste на Andre Gide, разпръснатите книги на Proust по пода. За този забравен дневник някак захвърлен до иконата на Santa Mãe, пред която имало десетки стопени свещи. Ако аз обаче, се опитам да опиша онзи artista и историята му с Магдалена и Рита, трябва да пусна да звучи Children’s Games на винил, да облека бяла риза и панталон, заради силното слънце и да си представя цялата тази огромна casa, в която той се е виждал и с Магдалена и с Рита. На дъното на гардероба намерих: jaquetas elegantes, chapéu de palha, óculos de sol, garrafa pós-barba, стари вестници, оризови страници на френски със стихове на Charles Baudelaire, Библията в която имаше втъкнати изсъхнали íris. Помня и как в усуканите чаршафи, които все още миришеха на лайка и ванилия, бяха разпръснати мъниста, кибритени клечки, пластмасови шноли, с които сигурно Магдалена или Рита са прибирали косите, когато необезпокоявани от никого и потънали в тайната за греха, пиели силно кафе и зяпали как в следобедната нега дори хвърчилата около плажа били застинали в някаква наивна игра в небето. Откраднатите моменти от любовната им страст, които в епилога щели да поискат прошка Silves Cathedral, от някое сънено падре.

 

Filth

Сънувам как разчеквам с пръстите си устата на Луиза. Как тя се съпротивлява и как аз в някакъв индигов cantos на Marai и замахвам и сцепвам устната ѝ. Или я заковавам китките и с 9 инчови пирони за някоя хотелска стая, на long slow screw, прости ми Chris Burden, за коитусните зачатия на жасмините и ирисите на tanto tempo, които ме карат да стрелям с нелегален револвер, който напъхвах в слабините си до онези квартири, в които се срещах с Жанета и правехме любов упоени от височините на алкохола и смалени от глада под среднощните неони на каещи се жени из частните изповедални на eclessia catholica. Как повръщахме върху глезените си Луиза, и мечтаехме за ласките на Jobim или за колебливи жени, които приютявахме между нас в паузите на боксови турнири. Нека се изповядам на Gira, за нечестивите ми помисли и Жанета с Киприяновите си молитви, която спеше по хотели с по-възрастни мъже от скука, а аз – четях Библията, за да се нахраня и отбелязвах страниците със смачкани и мазни консерви от сардини. Нашите любовни лъжи Луиза, когато със Жанета получавахме обриви по глезените си в орални падения на потния ѝ гръб и шептяхме имената на персонажи на Ballard, в някакъв следобеден Алжирски хабитат, пълен с Ангели с образи на Мария от Магдала. Из надолнищата, из нагорнищата на неоновите барове пълни с банални артисти с латентни суицидни фонове или в мансардите блъскани от вятъра до морето, които само Jobim можеше да опише. Моряци. Сутеньори. Бандити. Докове от марсилски камък и бедност. Евтини жени с крадени колиета, с железни лостове, с които разбивахме девствените контейнери, за да бъдат момичетата красиви, Jean, в някакъв мирис на лубрикантна дързост.

 

*
1. Ако се опитам да разкажа за юлските планета с дъх на орлови нокти и диви jasmines, които носеше пустинния вятър, сигурно ще изпадна в онова блуждаене на Louis Aragon или Magos de borgoña на Rene Char към безкрайното синьо на Yves Klein

2. Онези сънени карнавали Пепин в почит на Deipaira около бялата южна casa из бреговете на Alentejo или Faro, където потни и болни от любов шляпахме боси и пиехме ледена вода с lime до болка в черния дроб

3. Или за скритата похот, сласт и самота в небесната градина, където красивите жени бяха със скъпи перли около шиите, а устните им имаха вкус на леки транквиланти и angel dust; бяха жадни за любов Пепин, и когато във френетичните ни екстази разкъсваха бялата ми риза, усилваха радиото, за да избягат от дълго подтисканите си оргазми

4. Бях много млад Пепин, когато се будех в леглата на по-големи жени от мен, а те по-скоро искаха да умрат, отколкото да видя в утрото при дръпнати завеси – какво им бяха причинили годините; обичах ги Пепин, дори когато бяха паднали до слабините ми или когато им давах любов asi como perros, винаги ровех с пръсти в косите им от уважение, а в епилозите мълчахме засрамени или се покайвахме на нечисти божества с погрешно научени цитати от Библията

5. Онова мое безметежно шляеене Пепин, около ниските докове или в онзи Лисабон, където нощта не съществувала, под спокойствието на някаква измамна бонаца пиех в компаниите на bastards canaille, courtesas и църковни psalts със сексуална двойственост. Сам и много велик Пепин, в бeзветрените каюти, когато заспивах с подута китка от канадска или с разцепена устна при спречкване с някой пиян marinhero. Цялото това мое брутално и улично арго, което не харесваше и мен, Пепин, знаех че не пасва в твоя свят. Може би в някой друг живот, отвъд вермелинови дюни на нашите love lies, Linda.

 

*
Ако можех да срещна втори път Катерина, бих ѝ подарил луксозното издание на Marcel Proust: ‘Contre Sainte Beuve’. Опаковано в бледо -тютюнева хартия. Срещнах Катерина на едно литературно четене, пръсках малки състояния вечер из баровете, четях Antunes. Хареса скулите на лицето ми. Сините ми очи, които исках да бъдат зелени. Миришел съм по-различно. Бил съм много по-различен. Тирантите ми. Ризата. Закарах я на бар. На бар с дифузни светлини и сепарета с цвят на вишни. Поръчах мартини и през цялото време мълчах. Ама писателите така ли мълчали? Представяла си ги някак по-други. Искаше да ѝ разкажа нещо. Не знаех какво да ѝ разкажа. В епилога отидохме в квартирата ѝ. Катерина ме почерпи с пуканки. Почерпи ме с пуканки и аз продължавах да мълча. Накрая легнахме. ‘Легнах ме’. Аз напречно на леглото. Катерина върху мен по дължина. И аз продължавах да мълча. И както си мълчах, разтривах глезените и стъпалата ѝ. Накрая Катерина заспа. Заспа и се усмихваше в съня си. Преместих я и станах. Отворих си една бира и запалих цигара. Запалих цигара и Катерина продължаваше да се усмихва в съня си. Завих я. Завих я и легнах на другото легло. Легнах на другото легло и се завих със сакото си. И аз се усмихнах. И преди да заспя си помислих, колко малко им трябва на жените да са щастливи…

 

*
Снощи Ирма ми звъни по телефона. Да не би да ѝ съм се сърдел нещо? От два-три месеца не съм ѝ се бил обаждал. Защо съм бил толкова хладен към нея? Отвръщам и че нямам пари. Нямам толкова пари. Смее се. Смее се, ама тарифата ѝ е 250 звонк за час. Помислила, че съм имал любовница. Нямах любовница. Много чувствителна жена е Ирма, често я посещавам. Посещавах я и само на мен даваше да я целувам по устата. Доплащах си де. За куртизанките това е ‘екстра’. Екстра, която се доплаща. И аз си доплащах. И така няколко пъти. Но веднъж се целуваме половин час. Целуваме се само и Ирма нищо не ми взе. Когато една куртизанка спре да ти взима парите или се е влюбила в теб или е решила да стане порядъчна жена. Та, целуваме се ние с Ирма значи. И толкова. И като ми свършеше времето, ходех при нейни колежки, които не даваха да ги целуваш по устата. Всичко друго даваха, но не и по устата. И Ирма потъна в ревност. Куртизанка потъваше в ревност по мен. Скандал им направила. Точно мен да не закачат. И един ден пак при нея отивам. Обръснат. Чист. С нова прическа. Ирма циври. Питам я защо плаче? Омръзнало ѝ всичко. Приближава се към мен. Решила всичко да зареже. Да зареже и да живеем двамата. И заживяхме ние двамата. В една квартира до кейовете. И Ирма много ме пазеше да не би да тръгна по старите си пътища. Никъде не тръгвах. Не тръгвах, но когато правехме любов все си гледах часовника. Гледах го и задържах оргазма си. Задържах го. И кулминацията ми винаги бе малко преди кръглия час. Кръглия час. При куртизанките има правила. За час можеш да свършиш само два пъти. Трудно ме отучи Ирма от този навик. Не ме отучи. Дори сега, когато съм с жена, пак гледам проклетия си часовник.

 

*
Значи, много омайвах аз красиви момичета през лятото от Плов. и Соф. Хич ме нямаше. Омайвах ги аз, а пък нямаше дори какво да ям. И в края на август Жули дойде при мен. Дойде тя. Нищо да не съм си въобразявал още. Това, че дошла не значело нищо. Така. Вечерта тя спа на леглото, а аз – на земята. Не ме допусна и това е. Събуждам се сутринта, тя спи. Спи, ама леко се отвила. Господи. Покрих я аз, и си сложих главата под ледената струя с вода да си охладя мъжките мераци. Реших закуска да ѝ направя. Да я впечатля. Имах 2 яйца. Консерва сардини. И мухлясъл хляб. Чудо Небесно. Разбърках аз яйцата и сложих в една чиния филия хляб и върху тях малко от яйцата. После, взех една рибка сардина и я положих отгоре. Празно стоеше. Да. Намерих едни спортни вестници, в които следях боксовите залагания. Откъснах една страница. Направих една хартиена роза и я сложих в края на чинията. След това кафето. Направих ѝ и кафе, ама чаши нямах. Излях го в една халба за бира. Чудно стана. Взех една книга – писмата на Ван Гог за табла и сложих върху нея чинията и чашата с кафе. И я зачаках да се събуди. След 20 мин. Жули се събуди. Засмя се. Много изобретателен съм бил. Но не закусвала. Три пъти вечерта ставала да ме завива. Бълнувал съм нещо. Заканвал съм се. На боксови срещи съм бил залагал.

 

*
Значи бях много млад, безразсъден и много глупав. Една книга дори не бях чел. И много се гордеех с това. Дори си мислех, че ‘Том Сойер’ или ‘Хъкълбери Фин’ са марки качествени Шотландски или Ирландски уискита и един път в един бар си бях поръчал Том Сойер и барманчето си окапа от смях. Така. Освен това имах много по-голяма от мене любовница. Мъжът ѝ беше моряк и когато заминеше на курс ние се виждахме тайно двамата. Всичко си беше наред, но само едно нещо май не бе както трябва, че мъжът ѝ ми бе голям приятел. Шантав пич беше Рони моряка. И много ревнив. Когато се върнеше, гледах повече да мълча. Та, той ме научи да пия на ЕКС водка де. Той ме научи да пия бирата категорично на два пъти. Той ме научи как да замахвам. И една вечер в пристъп на тъга дори ме почерпи с една vip компаньонка да ми обясняла по-добре любовта. Голяма работа беше Рони моряка. Един ден стоим и пием. Скача. Иска индигова татуировка да ми прави. Котва. Или прободено сърце. С инициал на жена. Съгласявам се. И чертае той с туш едно сърце и ме пита:
– Слави, кажи сега хлапе, името на момичето, което обитава най-много сърцето ти?

Вдигам рамене.

– Сърцето ми ли? Ами много момичета има в сърцето ми.
– Попитах те само за едно момиче.
– Ама защо само едно?
– Защото всеки мъж винаги носи дълбоко в сърцето си името само на едно момиче.
– Ама, в моето има много момичета,  бе Рони.
– Ох, Слави, ще ме умориш момче.
–  Мога ли аз да ти татуирам имената и на 10 момичета? Хич те няма. Добре. А кое е момичето в главата ти?
– В главата ми ли?
– И там има много момичета
– Нищо няма и в главата ти Слави освен въздух. Въздух. Млад си още. Млад и никак не разбираш ти жените.

И така си я карахме ние с Рони Моряка. Пиене из баровете до плажа. Стреляне с въздушни пушки. И удряне по една механична боксова круша. Една вечер обаче, нещо се спречкахме с някакви Бразилски моряци. Заобиколиха ни. И изкараха автоматични ножове. ЩРАК. ЩРАК. ЩРАК. Щяха ни видят сметката. И тогава Рони вдигна ръцете си нагоре и им извика:

– Muchachos No hay problema Relájate Nosotros estábamos bromeando, amigos

Септември се чупи на нов курс. Карибите. И аз пак тайно започнах да се срещам с жена му. Наричах я Bella. Страхотна жена. С руси букли. Винаги ме посрещаше с рубинена роба на китайски дракони. Втъкваше и в косите си често ириси. Та, тя ме научи да не си качвам краката на масата пред нея. Тя ме научи да не се оригвам, когато пия бира. Да слушам хубава музика, а не да зяпам бокс с кварталните момчета. Белла. В антрактите на актовете лягах по корем и тя с показалец изписваше букви по гърба ми. Изписваше ги и аз трябваше да ги позная. Женски щуротии. И в епилога Рони взе, че ѝ прати много пари. И Белла ми каза, да имам търпение и да не я търся поне месец. Тъй и направих. Накрая тя ме потърси. Небесен Салваторе. Беше си сложила силикон. Дъхът ми секна. Попита ме как съм я бил намирал. Отвърнах и: ЗАШЕМЕТЯВАЩО. И тя се подсмихваше и ми правеше кафе с домашни курабийки. Освен това ми забрани повече да ѝ се нахвърлям като звяр и примитивен тип да не съм ѝ повредил нещо бюста. И така.

След 5 месеца Рони Моряка се върна и всичко тръгна пак по старому.

 

*
Това беше любов небесен Salvatore
когато Monica Blau ми изпращаше колети от онзи далечен Hamburg
пълни с елегантни ризи на Givenchy и шикозни панталони на Carl Gross
а между гънките на тази страст винаги намирах луксозни шоколади с вкус на какао и ванилия и крем за бръснене със стилизирани кораби от доковете на Dover
Обличах тези панталони и ризи пред други – платени жени и така бавно предавах и умъртвявах обичта на едно красиво момиче към мен със силен и чаровен немски акцент, Stella Maria
Monica Blau

 

*
Значи, оттук нататък, нека ме закрилят духовете на: Immanuel Kant, Shopenhauer и откачения Стриндберг, заради непростимите грехове, които извърших. Три месеца и ред не бях писал. Три месеца и една метафора не можех да зачена. Три месеца безветрие. И един ден МУЗИТЕ пак ме нападнаха. Тъкмо бира пиех. И както си я пиех, запратих кутийката в стената и се почна. Осени ме идеята да напиша една любовна история не между кого да е, а между Хенри Чинаски на Бук и Ана на Лео Толстой. Стига самоубийства. Стига нещастна любов. Ана според мен се нуждаеше от друг любовник.

Някакъв мотелски транзитен бар. Полупразен. Неонови светлини. Звучи Nick Cave. На бара само една жена. Отегчена. С Т- шъртка на IGGY POP и с рубинени пантофки както Пепеляшка. Пие коктейл от вишни. От време на време пуши и суче разпятието на Христос. Това е Ана. И както си стои вратата се отваря и нахълтва Хенри Чинаски. Сяда до нея. Редовния номер. Черпи я. Тя приема. След това играят билярд. После танцуват. Накрая си запазват една хотелска стая и се отдават на бурна любов. В епилога, изтощени от плътското падение заспиват. Заспиват. Но Ана започва да бълнувах името на Вронски. Бълнува го и Чинаски се разбужда и го чува. Изпада в бяс. Сцени на ревност. Трошене на предмети. И накрая среща Отело. Влюбва се в него. И заживяват в някаква вила до океана, където понякога сутрин се бият с възглавници или хапват палачинки, докато Ана не хлътва и по Гетсби.

Написах аз разказа и го пратих на едно елитарно литературно списание. След 3 дена получавам следното писмо:

Г-н Томов, цялата редакция е сащисана от Вашия талант. Вие сте един литературен DJ, но мислим че Вие просто се подигравате с нас. ПОДИГРАВАТЕ! Това е чисто КОЩУНСТВО. ГАВРА. Не само с паметта на тези писатели, но и към цялата световна литература. И ако можехме оценка да дадем за цялата тази низост, то думи като: пошлост и порнография биха значели малко. Дори и ‘ С уважение ‘ не бихме ви уважили.

Срутих се по гръб. Кучи синове. Канцеларски плъхове. Ще ги науча аз. Аз съм новият АРТУРО БАНДИНИ И МАРТИН ИДЪН. След 3 дена им пратих нов разказ. Нов любовен триъгълник. Между: Хамлет, Ема Бовари и Вертер. В първа част Хамлет ухажва Ема, но постепенно тя изстива към чувствата му понеже е колеблив баламурник и забягва тайно до една южна Португалска провинция при Вертер, който пък още лекува лоши любовни рани и не щеш ли, среща Офелия в един плажен бар. Пратих им и това писмо.

След 3 дена ми отговориха. Г-н Томов, вие май не разбирате от дума. Ще ви помолим повече да не ни изпращате подобни ваши творения, които не само граничат с дълбоката глупост, но и с бездарието. Пак няма да ви приложим ‘ С уважение ‘

Побеснях. Три дена бях като болен. Не виждаха таланта ми. Слепци. И реших последен опит да направя. Този път започнах с депресанта Морсьо от Чужденеца на Камю и му лепнах Клаудия Шоша от Вълшебната планина на Ман. И Морсьо пак наръгва с нож арабина понеже той се опитва да открадне Клаудия Шоша в харема му.

След три дена нещастниците ми отговарят. Доста омекнали следното:

Г-н Томов, вие сте уникум. Не престават да преследвате целите си. Но не можем да отпечатаме тези ваши бурлески. И за да разберете, че все пак имаме разбиране, решихме да направим нещо за вас

1.Ще ви изпратим наши броеве , за да се запознаете с политиката на списанието ни

2. Ще ви пратим и малък, символичен хонорар

3. Една молба: Престанете да разбърквате като лунатик тези световни герои. Казвате, че сте писател, а защо се държите като готвач?

4. С уважение: подписите на цялата редакция

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments