Миглена Цветкова – Полет от покрива на нашата къща

Няма нищо по-здраво от стъпките ни в облаците и по-силно от погледа ни вечно взрян в небето. С радост ви представяме най-новите стихове на чудесната млада поетеса от гр. Русе – Миглена Цветкова.

 

*
Очите на онзи мъж
бяха сини като упрек,
че съм вечно взряна в небето
и че толкова здраво стъпвам
из тези облаци…
Прагматичен човек.
А аз му казвах,
че нищо, освен това небе
нямаме…
Не зная кой беше по-прав,
но един ден
той се реши на своя си полет
от покрива на нашата къща.
Сега кълве предупредително
сънищата ми,
а аз разгръщам тревата,
дълбая с корени-нокти
и когато стигна до него,
ще питам:
познах ли.

 

*
Вече ме болят пръстите
от тези кадифени ръкавици.
Искам да садя цветя
с чисто голи ръце,
да ми мирише
на пчелно млечице,
на дом
и на люляци.
Под ноктите ми
е пълно с любов…
Заравям пръсти
в топлия мъх
на гърдите ти.

 

*
Броим си
първата и трета
неделя.
Ти си от камък.
Опаковам те
в цветна хартия.
Не искам да гледам
оловото ти.
Поднасям те
лъскав и героичен.
Следва клоунада –
площадки, пързалки,
детски кът
и усмивки.
И вменено чувство
за вина,
че някак си
не можем
заедно.
Втора и четвърта неделя –
изкупвам вината.
В делниците…
троша камъни.

 

*
Живеят на Белмекен
в бившата
детска градина,
все същата забавачница.
Заварено положение.
В седем без десет
чакат пред гаража
за двеста Флирт
и за свежо от планината.
Чакат до второ пришествие.
Маркират дърветата.
Падат в краката ми.
Изпращам сто и дванайсет
молитви.
Връщат се по следите си
за кутия цигари.
Пълнят ми шепите
с жълти стотинки.
Хващат ми стръвно ръцете
за бутилка под капачката.
Носят ми кокичета.
Тръгвам си.
Те плъзват из града.
Озъбват се
с гнили усмивки.
Познават ме.
Прибирам се вкъщи
известна.
Това не се мие.
Лепнат по дните ми
и няма измъкване.

 

*
Когато реши да си тръгне,
тате ми подаде ключа за вилата,
вързан с късо синджирче
за сърцето на мама
и рече: „Да пазиш!“
Оттогава пускам кучето денем
да се шляе из двора
и да си гони опашката.
А нощем пускам резето
срещу неканени гости
за рождения ден на татко.
Оттогава мама е такова дете…
Аз и напомням
да си пие лекарствата,
а тя плаче над някакви снимки
и се усмихва, като гледа
стари, неизлъчвани филми
по таваните и стените.
Нощем мама не спи.
Скубе косите си.
Денем скубе тревата
от гроба на татко.

 

Тя няма мъж

Само няколко карата
злато в повече.
Само три октави
по-висок смях,
цветни моливи,
две безразсъдни плитки.
И едно неспирно
веселие,
отегчено
от всякакви
възрастни,
което си забравил
при нея.

 

*
Знаеш ли,
че когато си е вкъщи,
Пиеро е босо момиче.
То носи тъжни очи
и огромна
бархетна риза
на едро каре,
с дълги ръкави.
Не знам защо
Пиеро тъгува,
но заспива
с карирана риза,
която мирише на тебе…

 

Нищо не знаят за мене

Не знаят къде живея
и докъде ми е гушата,
на кой прешлен е кръстът ми,
на кой – гордостта ми.
Колко метра
търпение имам.
С какво си поливам цветята
и как развъждам
слънчеви зайци.
Виждат ми само обувките,
щом си разклатя краката.
Хващат ме за глезените.
Смъкват надолу.
Твърде били черни очите ми.
Много съм била малка
и неправилно хапя.
Арогантно-разюздана
съм яздела вятъра.
Дърпат ме.
Принизяват.
Падат ми само обувките.
Прощавам им.
Нищо не знаят за мене.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments