Петя Петкова – Патология

Ненавиждам ограничената праволинейност, с онези толкова прави линии, които ти се иска да чупиш на дребни парченца. Ненавиждам ината, който праволиниите отстояват, защото са чули или прочели нещо право. Бълват ми се кривотии, изкривени до цинизъм, извиращи от неправото съзнание.  Баба ми казваше, че боса през просото не може. Аз ѝ показах, че мога откъдето си искам, както си искам. Казваше, не защото я няма, защото спря да го казва. Ествено по зиг-зага може да срещнеш Дявола и той да ти стане приятел. Не е безболезнено, но е извън очертанията на праволинейното. Когато дяволът те прекара през всички огньове на ада и те опърли оттук-оттам научава, че не може без теб и започва да гради покоѝ в рая. Открива, че има такова нещо, на което винаги се е присмивал и отричал, то се казва любов. Всеки ден я открива отново и се оказва, че е много по-голяма отколкото някой допуска. Ревността е част от това. Няма как тази част от теб, която е липсвала да бъде споделена с някой друг, тя ти принадлежи. Нищо, че е по-лошата част от теб, дава ти сигурността и силата да си цял и завършен.  Всичко това не е задължително. Една крива линия, която ме следва и продължава не знам къде, криво е, не се вижда дори от високия ми двор в рая.

Петя Петкова

 

*
Любовта е свободата
да си нечий роб
непреодолимо
по свое усмотрение

 

*
Понякога е толкова лесно да умреш,
а понякога е толкова хубаво да се живее.
Когато почти си се докоснал до смъртта
се питаш, къде ли повече ще ти хареса:
да научиш и да видиш още няколко неща
или да излезеш в безкрайната почивка.
Тук ще си е същото и с мене, и без мен…
Само дето няколко човека ще си пореват…
и някой ден ще дойдат заедно да си почиваме.
Колко леко щеше да е днес,
нищо нямаше да преболява
и дойде ли чалъм за оня път,
май по-добре е да се хваща.
Но пък човекът си е малко мазохист,
обича да се самонаказва
по трудното се влачи, но държи,
тук да е и да се доказва.

 

*
Дъждът е вмешателна закономерност
имаща цел да обърка нечии планове.
Да скрие сълзи, да натъжи още повече нещастниците и да раздели онези,
които не искат, но се налага.
Дъждът е виновен за всичко,
вече е ясно на всички.

 

Патология

И си блъскам главата
в стени неизмазани,
как допуснах да ми
прелееш венозно
от твоята лудост!?
И се въртя с изтървани
балони, изпускащи въздух.
Пощръкляла от
груби нежности,
изплющяли се,
както найлон с
вода върху мозайка.
И се вплитам
в бодливите тръни
на ръцете ти галещи,
и се впивам между
зъбите отхапващи
ненаситно плътта ми.
И как съм основна
причина за безизходна
патология, овъртяна
в режещи конци на
смъртоносна ревност!?
И къде съм, когато ме няма?
Няма ли ме, или съм
вездесъщ похитител?
Пълководец на орди
от чувства, водещи
метежни вътрешни войни.
Завземам твоите фронтове,
възприела тактическите
ти подходи за свои
основни стратегии!

 

Трафик

Как по дяволите,
успя контрабандно
да изнесеш чувствата ми?
Какво се случи с изпитания
митнически контрол,
на който бях доверила
емоционалните си граници?
Нали бяха в сейф,
как, все пак успя
да се докопаш до тях?
Та, ти си гадното копеле
което мразех!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments