Живка Свещарова – Проклятието

Живка Василева Свещарова е родена на 24.11.1938 г. в село Осмар, Шуменски окръг и израства в патриархално семейство на земеделци. Основно образование завършва в родното си село, средно (реална гимназия)  – в гр. Велики Преслав, а висше – специалност Философия – в Софийския университет, който завършва през 1960 г. Работи една година като възпитател в училището по обществено хранене, шев и дърводелство в гр. Смолян, след което се завръща в родния си край. Pаботи като асистент счетоводна дейност в Потребителската кооперация и една учебна година като възпитател в Дом за деца и юноши към у-ще „Петър Берон”, с. Осмар (1963 – 1965). През 1966 г. постъпва на работа като методист в Окръжна библиотека, гр. Шумен, където по-късно е Завеждащ отдел „Обслужване на читатели”. По време на строежа на новата сграда на библиотеката изпълнява длъжността Директор на библиотеката около 3-4 години. След завръщането на директора-титуляр, продължава работата си като главен библиотекар на Отдел „Изкуство” . В края на 1993 г., след пенсионирането си, се връща в родното си с. Осмар. В продължение на 8 г. е член на Управителния съвет към Земеделска кооперация “Орало”, с. Осмар. Понастоящем живее и продължава да пише поезия там, при спомените от детските си години.

 

БЯГСТВОТО

Видях те как минаваш през света
с притворени очи.
PUTdadasdEREГрубостта му
ли те тласна към търсене
на истината
PREили искрите,
проблясващи сред хаоса?
Беше тъй обсебен
PUTdadasdEREот неназовимото
и толкова встрани от себеподобните,
че мимолетното съприкосновение
PUTdadasdsadsaadasdEREсъс тях
внасяше и смут, и опасения
за свободата ти.

Понякога
от непрогледните усои на нощта
до теб достигаше
PUTdadasdEREнеясен стон,
но утрото го заглушаваше
със твърди звуци.

Тъй в тебе заживяха две души.
Пътуваше към своята обител
PUTdadaadssaassdEREзапленен,
но властната повеля
те отпращаше
към непредвидими територии.
Стремглаво бягаше,
могъщи земни корени
заплитаха и спъваха
PUTddasdadasdEREнозете ти,
докато разнищиха докрай
упорството
PUTdaEREи взеха своето.
Но нещо се запази –
PUTdasdEREнедовършеното оцеля,
оцеля и името ти.

Сега, когато гледам дълбокото небе
с дръзката надежда
да се потопя в незримото,
отправям благодарност
PUTdadasddsdEREкъм съдбата,
че някога си бил за мен
и копнеж, и мъка, и докосване
до бъдното.

 

В ТЪМНИНАТА
assdEREЛято

Лятото –
усмивка
грейнало небе
и сянка на смокиня –
сега е само спомен.
Като верно куче
то те съпроводи
когато си отиде.

А аз останах –
пазач
на съградените от нас
дворци и крепости от пясък
безмилостно връхлитани
от приливи и бури
и миражи;

дете
което всяка нощ рисува
усмивка
грейнало небе
и сянка на смокиня
под трепета на зъзнещи звезди
във тъмнината.

 

В ТЪМНИНАТА
assdEREЕсен

Останахме навън
в късната вечер
като бездомници.
Чуждият град
ни отказа подслон
но бяхме заедно.

Вятър беснееше
в безлюдния парк
засипваше всичко с листа.
Една луда прегръдка
в тъмната нощ
ни спаси от студа.

Ние се смеехме
напук на дъжда
който изведнъж се изля
и танцувахме весело
с дървета и храсти
и мокри листа.

В късната есен
под открито небе
в нощния парк
на чуждия град
бяхме щастливи.

 

В ТЪМНИНАТА
assdEREЗима

Вярата ми –
дръзка бродница
по непознати светове
изнемощяла
понякога се свлича
върху постелята
от гниещи листа
под строгото око
на тъмнината.

Иска да извика
но онемяват
всички звуци
в плътната завеса
на снега.

Неговият отглас
нечут
и върнат като ехо
безшумно се понася
върху мощните криле
на тъмнината
за да остави
нежността си
в непроизнесения зов
разкъсал тягостната
тишина.

 

ПРОКЛЯТИЕТО

Като омагьосана е къщата,
скована от скреж и лунен блясък,
PUTdadaadssaassdEREпразна.
Само сенки се спотайват в двора –
души, несмогнали да укротят
нестихващата ярост от измяната,
с памет зла кроят проклятие.

Но снегът вали навсякъде.
Снегът вали и трупа чистота,
дърветата са коледни елхи
с накацали по клоните звезди,
шуми реката под леда
подобно на удавени звънци,
стоновете вятърът подема
и отнася,
assdEREно отклик няма,
за да остане къщата сама
и дворът – сборище на призраци,
замислили поредното проклятие.

А снегът вали навсякъде.

 

ТВОЯТА МАНСАРДА
в заника на есента,
приглушени разговори,
картините на Рьорих
под изкуствената светлина
и ти,
прегърнала цигулката,
навън, в градината
свириш Раков
сред мъглите.

Как стана чудото,
как ненадейно,
като на игра,
ти улови и пресъздаде
енигматичното съзвучие
на Рьорих?

В последвалата тишина,
която не посмяхме
да накърним със шепот,
чух долитащото ехо
на заглъхналите вече звуци
и видях

заледени върхове,
приковани в хищен устрем,
недостъпни планини
в мистично-синьо,
облаци развихрени
и оживели ступи,
мъдростта,
застинала във съзерцание
встрани от вечния,
неукротим поток
на кръговрата,

видях
как в пурпурно сияние
изгряват знаци и следи
от сблъсъци и срещи
на хора, камъни и богове,
на времена и светове,
потънали
под пластове безпаметност,
съхранили невъобразими тайни.

Но твоята несподеленост
не почувствах.
Долавям я сега,
когато теб те няма,
и няма
друг вълшебник,
който би превърнал
мъглата в утринни звезди.

 

ДУШАТА МИ Е МЛАДА и неопитна,
а къщата е изгоряла вече
на кладата със спомени.
Сама съм в двора без закрила
и уплашена,
защото в мрака, който дебне,
нечуто някой се промъква,
някой броди без следа
и сякаш ми отнема нещо.

Нямаше ли тук едно дърво,
къде са цветните лехи,
очертанията на пристройките
се губят …
Останало е само тайното убежище,
приют за детските мечти,
където се усамотявах някога.
Вратата е открехната,
но то е празно,
само черни сенки
неподвижно са застанали
във ъгъла.

Една от тях е съхранила
забравена отдавна близост,
към нея се отправям
за защита и отговор:
кой снове из двора ми неканен,
кой се спотаява и мълчи,
и чака.

Ще разберем,
но нека най-напред
си тръгнат гостите,
не се страхувай, шепне,
ела при нас.

Душата ми е млада и неопитна,
и доверчива,
душата ми е благодарна и спокойна.
Прикована от тъмния релеф
на странен образ,
майсторски изваян на стената,
остава там.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments