Марин Маринов – Ридове

С удоволствие ви представяме най-новите стихотворения на „магическия реалист“ в метафизичната модерна българска лирика – Марин Маринов от гр. Каблешково. Гърците и италианците могат да имат своята висока средиземноморска литература, ние обаче имаме своята черноморска такава. И стиховете на Маринов са повече от ярко и истинско като морска сол в сърдечната рана на света, доказателство за това. Според поета Божидар Пангелов, дори само уникалните му „ридове като ръце“ са „достатъчни за нивото на световна поезия“.

 

Из „ИЗВАДКИ ОТ ЕДИН КОРАБЕН ДНЕВНИК“

-1-

Близо две години плавахме покрай брега
на нашето море,
от единия му край до другия
и като заграждахме алаите* по пътя си, във плитчините,
се молехме и този път късметът да не ни отмине.
Напролет гледахме от корабния нос
зелените жита във равнините,
опипвахме със поглед хълмовете,
меките им очертания на полегнали жени –
хълбоците, профилите на лица и ридове като ръце,
протегнати от далечината.
Какво ли не се надпреварваха да видят младите очи.

И като се надявахме отново да се върнем тук,
в залива ни „Божи нокът“,
(когато лятното слънцестоене изравнява дните
и горещините са непоносими),
да се напием до насита от изворите в падината,
да се помолим за душите си в хладината на параклисчето,
обгърнато от самота и стърженето на цикадите,
а лятото като златиста птица да шуми
над ожънатите ниви,
с приведени от слънцето червени макове;
като се надявахме да се завърнем тук,
слизахме на юг със нощните течения, където в мир се срещаха камбанарии с минарета, ясен звън и протяжни напеви говореха
на един и същ език, в море по-диво и от нашето,
море богато на планктон и странстващи пасажи,
и тежки ветрове, които не прощаваха –
тук ли ще измрем като се издавим, мислехме,
или ако страданието е било за нас,
сигурно сме се родили преди него.

*алаи – рибни пасажи

-2-

О, нека да разкажа после за Синята река,
в която влизахме през делтата й неведнъж
в земя на други хора, с чужд език и чужди нрави,
и едно братско посрещане,
което разсея съмненията ни с танца на северните момичета,
близо до огньовете покрай реката –
гъвкави тела, красиви дрехи, извезани с пайети –
(в тъмното се чуваше шума на чаплите в тръстиката
и пляскане на риба);
разсеяха се страховете ни от подрънкването на дайрета,
от страстните кларинети,
песните им с чисти гласове, под едно небе
с цвета на синя риба, извадена от дълбините,
после потъмняла.

Толкова души във доброта
и Бог, замислен, в пясъците край морето.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments