Ася Палева – Пашкул

Болката в този живот разцъфва като кървава роза в следващия. Разпъваме пашкула й и потушаваме огъня на самоунищожението с молитви. Смирението е единственото, което ни остава, след като сме били себе си, в новите стихове на Ася Палева. 

Александър Арнаудов 

 

*
Сутрин.
Понеделник.
Не мога
да събудя
мозъка,
не мога да събудя
чувствата,
не искам да
събудя
сетивата.
Иска ми се
да приспя
света.

 

Умората
мирише на
нафталин.
Ще забия
гвоздей
в мозъка си
и на него
ще закача
парченце
утеха.

 

*
Като пръст
в раната
на враг,
като обгоряло
животно,
като вой
на недоклан
човек
са думите,
които
рушат свободата
на другия.
Притварят очи,
понеже не
искат да приемат
слънцето.

 

Живот

Болката никога
не изчезва –
плавно преминава
от един вид в друг.
Потушавам я
с молитви.

 

*
Всеки ден
издигам бариера
срещу злото.
Живея добре
в металния
си пашкул.

 

*
Като емпат
във кожа
на хипопотам
затворена
опитвам
се да
бъда
позитивна.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments