Калоян Христов – Плачеща върба

Вечността е желание и желанието – вечност, момиче в короната на плачеща върба. Представяме ви „Усещане за жена“ в изпълнение на младия поет Калоян Христов на страниците на електронно списание „Нова асоциална поезия“.

 

Гара

Перонът си тръгна,
влакът остана.

Букетът си тръгна,
ръцете така и не се появиха…

Релсите гледаха смутени
ръждата си.

 

Време за цигара

Всмукваше ту от дима на цигарата,
ту от аромата на тялото ѝ.
Поглеждаше светещата пепел на
запаления фас.
Поглеждаше и светещите ѝ очи
в тъмното.
Гледаха го втренчено и му говореха:
„Изпуши я“.

 

Малката рокличка

Малката ѝ рокличка
потрепваше ритмично.
Очите ѝ проблясваха и притихваха,
оживяваха се и се успокояваха.

Тези кротки, меки очи
стряскаха всеки.
Привличаха всеки.
Успокояваха всички.

Какво плашеха те?
Дързостта у другите,
решителността и осмеляването?
Или плашеха самата плахост…

Малката ѝ рокличка
потрепваше ритмично.
Очите ѝ проблясваха и притихваха.
Те съживяваха нещо у някого.

 

На И.

Едно глухарче литва
и попада на лицето ти
И как се вкопчва
в кожата ти,
в устните ти,
в клепачите ти
как се вкопчва…
Как се вкопчва
в обонянието ти,
в сетивата ти,
във всяка една твоя част
как се вкопчва…

А как се вкопчва
в сърцето ти,
и каква вълна отприщва,
каква вълна…
Каква вълна отприщва –
и никой не я спира,
и нищо не я спира

какво глухарче….
каква вълна…
трябва  ми.

 

Банално

Дали съм се сврял в пепелта,
дали съм потънал в шубрака,
изчезва ли моята вина,
ако за малко променя нещата.

Ако срещам с усмивка човек
и почтено го гледам в очите,
ако просто така поздравя съсед
и вежливо помогна с торбите.

Ако в трамвая отстъпя место
на стара, нацупена лелка
или с плахо учтиво око
кимна на някоя дама.

Паднал човек лежи на тротоара
и не смее да каже “Вдигни ме”.
Подай му ръка, за да стане сега,
а после кажи му “Прости ми”.

Прости ми, че бях със света
банален, надменен и скучен,
защо не разбрах, че сред този метеж
или си объркан, или си съзвучен.

Прибирам се в новия дом,
посреща ме старото куче,
което отново намери подслон
и тук май пак съм ненужен.

Заспивам спокойно и бавно,
заспивам сякаш различно
и отново тръгвам на път,
по който да бъдеш човек е логично.

 

*
плачеща върба
в короната ѝ
момиче

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments