Алекс Томов – Липсата на болка

Когато се изправяме срещу света си, не чувстваме нищо. Усмивката ни пада от лицето и чака да се събудим. Остава ни да мълчим по пътя към вкъщи, за да съществуваме. Храним се с любов и останки от хора в новите стихове на Алекс Томов. 

Александър Арнаудов

 

Ха!
Станах от стола и нищо не почувствах.
Или… почувствах.
Почувствах липсата на болка.
Нищо не болеше.
Нямаше и вкус на кръв.
Сякаш всички болести се бяха изпарили.
Някак със вълшебство.
Внимателно
във стаята направих кръг,
да тествам
новото си тяло. Не болеше!
Нахраних се и…
стомахът ми не се сви,
не се опита нищичко да върне.
Лицето ми направи нещо странно,
нещо,
което май си спомних,
че се казваше „усмивка“. Ха!
Погледнах си ръцете.
Не бяха сиви.
Погледнах се в огледалото.
Нормален тен.
Не приличах на 4-дневен труп.
Облякох се набързо и излязох.
Слънцето грееше прекрасно,
все едно беше юни,
а не краят на ноември.
Погали ме по лицето. Усмихнах се. Този път широко.
Огледах се.
Хората ме гледаха и те
и не отвръщаха очи.
Някои ми се усмихваха дори.
Ясно.
Моята усмивка падна от лицето.
Седнах на пейка
и зачаках

да се събудя.

 

Момичето с пламък в очите

Понякога ми се иска да ти покажа
какво ми причини.
Но да си мълча е по-добре.
Заради любовта ни.
По-важното обаче е
какво направи с нея – с Момичето със пламък във очите.
Момичето, което беше ти.
Момичето, което се разкри
за кратко.
Момичето, което май се влюби.
В мен.
Най-прекрасното създание,
което някога съм виждал.
Момичето, в което и аз се влюбих.

Заключи я, но знам,
че не си изхвърлила ключа.

Виждах стени и маски, а после
гледах как се махат.

Една след друга.

Помня кога видях
Пламъка за първи път.
На онзи булевард
на път
за вкъщи.
Появи се и трая дълго.

Най-хубавото време
в целия ми живот.

Знам, че те е страх от нея!
Изплаши се, че ще те разкрие, знам.
И ще станеш
уязвима за света.
Че тя ще му покаже твоите чувства,
а той
ще се опита да ги открадне
и не успее ли, ще иска
да ги смачка.
Да знаеш, тя не се изплаши,
само ти.
Вие сте различни – тя обича,
а ти се биеш.
Но да знаеш –
по-силната е тя,
ти трепна.
А тя – не.
Ти се стресна и я скри.
Сега и двете сте наполовина.
Чудиш ли се понякога коя е по-крехка –
тя или ти?
Тя щеше да устои,
докато ти се сепна и я скри.
Побърза да я затвориш.
И я заключи, но знам,
че не си изхвърлила ключа.

Сега стените пак са там.

И са повече. Дори
сложи и бодлива тел.
(е, благодаря…)
Затворила си я и сякаш се опитваш
да я убиеш.
Знаеш, че тя се храни със любов и затова
я държиш гладна и на тъмно.
Но така
само я приспиваш.
Тя е там.
В ъгъла, но там.
Събужда се,
опитва се да ти говори,
понякога просто плаче.
Будиш ли се нощем
със тревога, чудейки се
какво става и защо сърцето ти
бие лудо и ти се плаче?
Това е тя. Чуваш нея.
Ако някой път решиш да й отговориш,
кажи й, че ми липсва,
че я обичам
и ще я обичам!

 

СЕГА КАКВО

„Сега какво?”, попитах
„Трябва да се учиш”, каза учителят
*
„Сега какво?”, попитах
„Трябва да видиш в себе си”, каза учителят
*
„Сега какво?”, попитах
„Трябва да бъдеш свободен”, каза учителят
(какво…?)
„Сега какво”, попитах
„Слушай и наблюдавай”, каза учителят
*
„Добре, а сега какво?”
„Трябва да използваш това, което си научил”
„А сега какво?”
„Трябва да си полезен”
„На кого?”
„На човечеството”
„Как?”, попитах
„Слушай, хлапе”, каза учителят – „Аз съм измамник!”. И си
свали лицето. „Остави ме на мира!”
*
Не разбрах…
А сега какво?

 

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments