Славка Красимирова – Сезал

Смехът се носи в неслучилите се спомени от живота ни. Привързваме музиката му към себе си със сезал. Очите ни се превръщат в цвета на небето и времето ни изтича пред тях. Надеждата за отминало щастие остава в новите кратки прози на Славка Красимирова. 

Алекасандър Арнаудов 

 

Ася

Ася живееше и работеше в малко, планинско градче. Градчето открай време си беше там. Ася бе пришелка. Тя имаше черна, гъста, къдрава коса почти до кръста. Очите ѝ синееха в тон с небето. Висока, стройна, скромна и умна. Беше завършила информатика и математика. Когато дойде демокрацията, учениците на Ася станаха банкери и бизнесмени. Ася преподаваше математика в затвора. Тогава бе лято 1983-то.

 

Анелия

Анелия стана в шест, отпи от ранобудното кафе и грабна сезала. Не, нямаше домати за връзване, нито помисли за бесене, но реши да спи без страх и кошмарни сънища, където в унес усещаше, как леглото й буквално се разпада. Издърпа стария дюшек, просна го на дюшемето и започна да майсторясва. Леглото ѝ бе с дървена рамка и вместо Дормео, и неговите подматрачни производни за отмора на дюшека ѝ служеха едни палави, вечно движещи се тесни дъсчици. Хвана Анелия първата, завърза я с белия сезал, после придърпа втората и пак сезал, и така до последната. Вечерта легна уверена, като в царски постели. Анелия бе завършила Консерваторията. Някога свирела на пиано. Сега спеше върху бели дъсчици завързани със сезал, които й напомняха за някогашния черен роял.

 

Цеца

С тяло на волейболистка, с лице на фатална жена, с душа на Приятелка – Цеца. Живееше в Павлово и дотам. Беше ми колежка в неотдавна, отдаваното минало. Сутрин идваше на работа с усмивка, но големите ѝ сини очи едва синееха, по скоро бяха воднисти. Към обяд очите ѝ ставаха изумрудени, смехът ѝ се носеше като на талази. Тогава тя общуваше с шефа ни. Далеч съм от мисълта да всявам помисли за интимност. Двамата си бяха дружки. Може би ги свързваше нерадостната къщна скука и рутина. Понякога Шефът ни водеше на ресторант. Това понякога бе често, дори много често. Имаше си той една дребна дразнителка – жена му, която го караше да прави постоянно ремонти в монолитното, наследствено жилище останало от баща му. Тази зла, миниатюрна жена така и не я видях, не за друго, а за да я заплюя. Последната ѝ прищявка бе да преобрази жилището в египетски стил, каквото и да значи това. Шефът бавно и системно се пропи. Минаха години. Срещнах го на една оживена улица. Имаше вид на просяк. Вървеше залитайки упоен от любимото му уиски. Откъде тръгнах, а къде стигнах? В нищото. А Цеца, Цеца дори и не съм я срещала.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments