Славка Красимирова – Ябълката на раздора

След райската градина и ябълката на раздора, красотата ще спаси света от нас и самия него. Представяме ви иронична като новогодишна баница с късмети проза от Славка Красимирова в мразовития януарски брой на електронно списание „Нова асоциална поезия“.

 

Нина

Жената с черна коса до раменете и алени устни отново закъсняваше. Чакащите й простиха, като я видяха да слиза от таксито, накипрена с дълга, шарена рокля и широка усмихва. Нина, така си я караше, а те все й прощаваха. Красотата май наистина ще спаси света.

 

Новогодишни миражи

Беше хубава новогодишно нощ. Стоях до огъня леко в страни от тумбата спорещи хора. Всичко си вървеше мирно, кротко и тържествено, но точно на НГ от съседната вила дойде да ни поздрави една възрастна, но жизнена и бойка, за да не кажа направо бойна, бабка. Та, тя веднага след ръкостисканията и наздравиците измъкна от ватенката едно ошмулено листче, което в последствие се оказа ябълката на раздора и повод за свади, и крамоли. Седях и се чудех, но не смеех да прихна да се смея, че току виж аз изсърбам горещата попара. Единият разгорещено говореше за пътищата, през които ще ги превози. Другият имал приятел взриваджия и от него щял да вземе взрив, третият това, четвъртият онова и накрая така се скараха, че само дето не се сбиха. Голяма подялба падна на имането на Вълчан Воевода, а въпросното листче възпламенило иманярската свада било карта на имането, предавана от поколение на поколение. Луда история, за едни луди иманяри и една луда бабка, които може би още сънуват ненамереното имане.

 

Ачо

Ачо бе голям добряк. Живееше в тиха кооперация на петия етаж и то в центъра на столицата. Отдавна бе напуснал селото, но селяните не го напущаха. Кой какъвто зор има, няма все до Ачо опираше. Хем за помощ, хем за подслон. Ачо беше суетен, стар ерген. Мечтаеше да срещне жена, като Анахит Цонева, но с тази мечта и си остана. Един ден една негова братовчедка от родното му село пристигна с по ранния влак,та затова и по-рано позвъни на Ачовата врата. Той излезна, запречи вратата с едрото си тяло и въпреки, че й се зарадва не я пусне да прекрачи прага. Смотолеви нещо от рода,че има гости и я помоли да дойде след час. Братовчедката се врътна, качи се с асансьора и радостно се усмихна надявайки се, че Ачо най-после е срещнал жена, като Анахит Цонева. Тя седна на една пейка и припряно запоглежда часовника. Точно на уречения час пак застана пред братовчедовата врата и позвъни. Ачо отвори вратата и още по смутен запристъпва, но вече нямаше, как да я върне отново и я покани да влезне. Току прекрачила прага братовчедката едва не се сблъска с един възрастен мъж, пък и с едно малко момченце. На свой ред тоз път тя смотолеви нещо и се шмугна в хола. Божке, затюхка се тя наум, какъв е този мъж, пък и това дете?!? Мислите й забръмчаха, като люти оси в селската й глава… В това време изпратил гостите влезна в хола и Ачо. Тя, аха, аха да попита …,но не щеш ли съзря, че Ачо не е с бяла коса, а с кестенява. Плесна се по-челото, не издържа и без заобиколки попита – Бре Аче,ти да си ни боядисваш косъта бре? Ачо хванат в крачка ще не ще си призна, че мъжът, когото е видяла в коридора е негов стар приятел бръснар, та дошъл да го подстриже и боядиса, а детето му било внуче. Ах, разгеле въздъхна братовчедката, стана пи една студена вода и се успокои, че то какви ле не други грозни мисли не й минаха през селската главата.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments