Райна Вакова – Сянката ми първа ще избяга

Сенките ни бягат от нас при тези, които обичаме – в сън, сърце и спомен. Поредна доза чиста като куршум през зимата на живота ни поезия от Райна Вакова, един от любимите автори на нашето електронно издание.

 

*
С розата ти отбелязах
сухите очи на Бога
в библията.
Животът ни лиши от притежания.
Не ми се даде
и не ти се дадох,
но истинска интимност
си родихме,
когато ми призна,
че те е страх от тъмното
и се зави с най-рижаво изкуствени,
и къдрави коси на кукла.
Сега не виждаш
кривата си вратовръзка,
вторачил си се в пъзела на пода.
Едно парченце липсва поначало
и не е сън, а спомен.

 

*
Дишаме си топлите цигари.
Облачета, колкото да скрият облак.
Чудиш ли се?
– Вчера закъснява…
Залезите плачат за оркестър.
– Простете сър, ако греша,
но всеки разум тук е неуместен!

 

*
Три големи мехурчета
от потопената ти сламка
изплуваха нагоре…
Ако удавиш въздишката си,
светът ще бъде повече реален
и само аз като непълно въздържание
ще избледнея…

 

*
Гадая по рисунката
на изоставено дете.
Дъждът е по-бодлив
от слънцето,
а стръмната пързалка е с очи…
Една калинка с точица единствена
заспива върху маргаритката,
която е от къща по-голяма.
Почуква през стъклото тишината
и иска да излезе.

 

*
Не се изгубих
и не ме намери.
Само оставих снега да затрупа
купчината с дрехи.
Виждаш,
сянката ми първа ще избяга
от едната ти ръка до другата.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments