Ивона Иванова & Ивайло Мерджанов – Среднощни изповеди

Сърцето е изповед и ако има Бог, го има и Другият, който със своето ще я чуе, дори и в най-непрогледната нощ. Накрая любовта ще танцува върху гроба ни с най-новите стихове на д-р Ивона Иванова и Ивайло Мерджанов – д-р Джекил и мистър Хайд на съвременната българска поезия.

 

MORIA

с инжекции се пазим от тъпото ежедневие
сняг здравец и траурни гирлянди всяват паника
виждам го в очите ти
поезията се дъни в основната си задача
да съхрани душите ни а с това и любовта
никой истински не е станал поет по желание
целуни ме с вярата че тукашния кошмар
няма да го бъде и в отвъдните светове а е стъклена зима
в езерото на живота ледена стъпка пропуква се
двамата падаме в черни води
бъдещето е студена камина
която не можеш да запалиш сам
профуках целия си път в броене на звездите
които алчното небе пазеше за себе си

а ние неблагодарни пушейки болката
голи и сами
се молехме пред Бог

 

САМ КАТО БОГ

разширявам фронта на аритмията си стихотворните ми танкове
потънаха в тресавище по-алчно от въображение пропадам
в самотното дъно на несбъднато време обичта е пясък
финал на империята зарежи обясненията й

свивам на цигара въображението си мълчанието е докосване
по-нежно и от пеещи фонтани в края на догарящия август
защо в светлината на огъня сме винаги подозрителни

целта ми е да се намъкна между лявото и дясното
предсърдие на нощта с червени капки кръв по крилете ми

алено жълти деца се опитват да бъдат родени
спира ги пулса в главата ми
и ти ли си излишен в този свят на залязващо бъдеще

адреналин упорит и див като самия живот
люлея се върху лунна люлка сребърни лиани
онемяло забравен недопушен от теб
само изгревът ме държи за ръката
и ми казва да не приключвам със себе си

любовта е със седем врати и деветнайсет пътеки защо
нахълта и нахлу директно в строшения прозорец на душата ми
късно е за съжаления падналият ангел не се вдига
въпреки реанимационните мероприятия

като стрели в колчан са думите на твоя гняв танцуващите мълнии
разликата е че търпя и обичам приликата ти със смъртта ми

по това те познавам оставяш ме сам като Бог
идваш и не идваш
свидетели няма

а те има в светлината от есенин и розовия кон до
лилавата поляна ли е черната опашка на надеждата ми
в погледа ти трябва да запомня че съм бил обичан
когато накрая ти покажа лично написания от Бог некролог на света

 

БЛИЗКОТО Е ДАЛЕЧНО

какво да празнувам и кого да посрещам

каква година мъртва да изпращам в гробището
където мирише на стара любов

на кого да дам доверие в мрака
като пиратска карта към съкровището на душата ми

на никого
е отговорът на всички въпроси
защото ни любов ни вяра нито пък криле
ще те спасят от черната качулка
която дебне в огледалото
а очите й от два рубина светещи на череп гол те смразяват

усмихва се широко и чака твоята изповед
лъжи за близост
стонове от страст
изгнила в утробата на огъня

накрая ще танцувам върху гроба ти

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments