Ивайло Мерджанов – Графоманът

И лаврите на глупавата слава –
на гордостта ти жалкия бръшлян
като еднодневен гост ще отминават
а ти оставаш смотан графоман

Само дълбок асоциален класик като Ивайло Мерджанов може в едно четиристишие да обобщи до голяма степен историята на българската литература, която чака идването на Апокалипсиса, за да отърве най-накрая себе си от света и света от себе си. А по отношение на тези, които не са „графомани“ – куплетът на смирения фронтмен на НАСП спокойно би могъл да мине и без последната си дума.


БИТИЕ И ВРАНА

Защото битието ми е мрак
на врана се превърнах
и скочих до лазурите.
Заплувах по небето, като крилат пират
сред гладка синева, владеех над комините
и сферите чертах и царствах в дървесата,
а зиме по пъртините умислено сновях.
Видях: до болка побелял
е твоя град под мен, любимия
облечен в белите си дрехи
е глух до лудост той. И засиял
в памуковите преспи бели
от зимна захар и сребро, сега
е синичка сълза земята
света е перлено кълбо
и малка шепа мрак
пред погледа на Бог.

 

ЗАВРЪЩАНЕ В ДРУГОСТТА

Морфинов път, разплакана звезда –
тъй бели са на зимата конете
аз прескачам океаните на лудостта –
знам, ти винаги криеш сълзите.

Сега къде е звездната ти смелост
или си нощ, на самотата цветно битие –
любовта ни прави подивели врагове –
а подземния ни полет е сломен.

Днес нямаме какво да споделим.
Tраурно пристига времето оловно –
отчуждение присяда мълчаливо
само бездната гърмеше между нас.

Къде, кажи ми, словото обидено отива –
когато в мълнии избухне тишината
когато за последно двамата мълчим –
и, завинаги се върнем в другостта си?

 

*

И съдбата те изпепели —
грешката — на всеки ход.
Ту блъскаш се, като в стени
ту удряш се в мръсния под.

Отчаяние — любящия брат
за всичко ще плащате в брой.
И всички ще го потвърдят
най-опасен е близкия, свой.

Падение — в джоба го носиш
надеждата хладно мълчи.
Като нож тишината е остра —
разпиляна в заря от искри.

 

*
Не го интересува пътя
войните загуби.
И сърцето да разцъфне
душата погуби.

Знам не вярваш, така е
смела бъди
по-красива пролетта е
с кухите мечти.

В рими тъпи върти се
в празнота
и в тишината суети се
и в самота.

Звезди не светят в него
в игри не играе
и не стана просветлен
очаква само Рая.

Знам не вярваш, така е
смела бъди –
по-красива пролетта е
с кухите мечти.

 

ГРАФОМАНЪТ

И ти брат, ще им станеш досаден
с болната си и обречена любов
или с безпомощния нощен зов
а пък залеза ще си остане идеален

И ти ще нижеш в самотата си
старите глупости – стих подир стих
ще плачеш в дланите на пустотата
и ще се питаш: а защо ли се родих

И твоята голяма драма ще премине
подобно някаква секунда ще е тя
обичта ти пък смъртта ще я затрие
ще заличи усмивките от паметта

И лаврите на глупавата слава –
на гордостта ти жалкия бръшлян
като еднодневен гост ще отминават
а ти оставаш смотан графоман

А главата ти от стихове ще свети
тъй бавно пулсира крайбрежния фар
тъмни вълни ще издишва морето –
за твоята лудост нямаше цяр

В безкрая от думи ти ще зацикляш
изречение по изречение, с метри
и камари глупости ще наизмислиш
за да кажат: той бе писател и поет.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments