Петър Канев – 1900

Представяме ви непубликувани досега текстове (1900 – 2019) на преподавателя по хуманитарна контракултура в УниБИТ „Бернардо Бертолучи“ – генерал-майор д-р Петър Канев.

 

КОСМОНАВТ

В града вали дъжд. Камерата показва в далечен общ план улиците и постепенно се приближава към фигурата на млад мъж, седнал на бордюра на тротоара в дъжда, без да се крие с нищо от усилващите се едри капки. Постепенно се вижда, че държи нещо в ръцете си. Бял лист. И пише. С писалка. С мастило. Дъждът шурти вече като из ведро. Мастилото се разлива и буквите се разтичат по белия лист и изчезват. Но мъжът продължава да пише.
Това сигурно съм аз.

2019 г.

 

ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

Влязох разтреперян у дома ти.
Но устата ми е пълна с домати.
Не мога да изстрелям думите.
Безсилен, прикован на пода,
като аспирина в опаковката,
аз гледам само нагоре,
но небето е закрито от покрива.
Таванът е непробиваем като Троя.
И моля спящите циклопи да ме погълнат,
но само побеснели гарги на прозореца ти
крещят и викат нещо злобно,
очаквайки от там
да паднат торти.
Затворени в кибритена кутия
стоим и гледаме луната.
Като извадени очи
по пода се търкалят топчета.
Прозорецът уста разтваря,
с език ни ближат облак смог и…
Задушно е като в балон въздушен.
Как искам да пробия дупка
в тавана и да чуя
как звездният дъжд помита
сърцата ни.

 

ДРУГАРКО СМЪРТ

(И ний вървим, вървим, вървим, вървим нататък…)

Познавам те добре, другарко Смърт.
Отдавна крачим заедно.
А ти си ужасяваща любовница
с устни като слънцето
и с вагина – страшна бездна,
в която наобратно ще протече
моето раждане
като видеокасета, пусната
на заден ход.

 

ГРЕШКАТА НА ЛОМОНОСОВ

Нарязаната музика
влиза в каменните ми очи,
за да се разпилее.
В небето – дим.
Като трохи се връща ехото
и вали като камъни
по челото ми.
Звуците се топят като сняг.
Ломоносов поправя грешката си.
Ето че нещо се губи…

Свраките си отиват с празни клюнове.

 

ЧЕТИРИ РЪКАВА

Пулсираща луна –
кървящо звездно пиле.

Тълпата се разля
в бетонения пясък.

Мокро сърце.
Стича се по лицето ми.
Влажни са космите по гърдите ми
– аз чакам.
Минават светли рейсове в бубата –
като пашкули в коприната на дъжда –
процеждат се през копринени нижки,
изчезват,
без да съм видял
пеперудите.

 

ВИНАТА

Скрит съм в стария килер
на забравен манастир,
чувам отгласи за мен,
но не зная своето име.

Петият

печат

на Откровението.

 

РЕВНОСТ

Чувам цигулката ти да ме изнасилва в мрака.
И нощна пеперуда удря се в носа ми.
Жужиш като пчела и лазиш по врата ми.
Насилница и виелица.
Три ели: сняг замръзва
сред косите ти.

Пристига черен
кон, красив като
нощта.

Звездите парят.

 

НЯМА ДА СЕ ПРЕРОДЯ

Себе си – обичам.
Носа си – обичам.
Очите си – обичам.
Печено пиле – обичам.

Докато има надежда,
Нищо не може да свърши.

1990 г.

 

НИМУЕ

Една луна блести в ръцете ти –
подавам тази ябълка на тебе,
призрак – коя си ти? –
Любов – зад нея въздух,
с блатна миризма на див парфюм.
О призрак – знам че ти си плът и дух,
че бил си някога и че ще бъдеш,
О, аз магьосник съм сега за теб –
Мерлин заспа под твоята земя!

Дали не си Мерлин, о призрак?
Дали не съм ужасната фея Нимуе?
Събуди ме, когато заспя!
Когато болката изплете своята паяжина
до последния ужасен милиметър,:
когато главата ми разцъфти
като маков цвят,
а кожата ми стане на трева,
любима,
призрак – коя си ти?
Подавам тази ябълка на тебе.
Една луна блести в ръцете ти
и ето че в пустиня бродя сам сама –
Това върхът ли е в сърцето ми или
дълбока падина?…

И в клетка на нощта днес тигърът
си спомня за морето…

: Подаден е канал с Т-3-та
– Господин ефрейтор,
каналът се разпада,
събирайте сърцето ми –
натрошените стъкла
на детската фиксация
се забиха под гумите на камиона.
– Космос 2 слуша.
– Космос 3 слуша.
– 5 Боен пост слуша
– 5 Боен пост слуша.
нещо се взриви!
Каналът се разпадна.
Моля, дайте свръзка.
Времето се обръща.
Часовникът се разпада –
Боже господи!
Засичам възрастова регресия…

Моля, дайте ми Т-3-та!
Това е фактор!
Това е фактор!
Слушам… Слушам…
Не, това е театър:
ALL THE WORLD IS STAGE
AND ALL MY OLDIENCE LEAVES
THE STAGE!

Моля, дайте ми канала!
Моля, дайте ми канала!

Моля, дайте ми канала
с реалността!

Мъгла няма.
Реалност няма.
Стоп!

Събуждам се – главата ми тежи,
умът ми се върти –
НЛО
Огромните врати
разтваря пак нощта
а малките врати
на мойта малка телеграфна
станция са залостени.
И връзка няма с никого
и с нищо,
и аз се мъча да пробия
с шмиргел вратите на стреса,
но дори смъртта се дръпва уплашено,
и аз плача.
И вече не съм мъж,
не съм жена,
а странно същество от светлина.

Мечтата се люлее –
само тя
и пулсът отброява светлина,
а аз съм стегнат здраво за скалата –
леглото в болничния ореол
на светлината.

1991 г.

 

СЕКС ЗА ПЛАНЕТАТА

Панталонът ми е разкопчан,
но сърцето ми – вкопчено.
Гол съм, а не мога да съблеча
бронята. Безсрамен,
защото съм
Срамежлив.
Умирам от срам от
безсрамието.
Без изход от кръга.
Вкочанен-вкопчен – напрегнат до краен предел
да спра нарастващите
бездни
между мен и любовта ми.
В ОРБИТА
счупих телескопа си
и сега никой няма да може
да открие планетата
Земя.

 

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Затварям клепачи и гледам вътре
в кристалните кълба
в очите си.
Презряват ягодите през октомври.
Снегът е покрил върховете ни.
Бастунчетата ще оставим вкъщи тази сутрин.
В последния ни топъл ден
от есента ни ще завърши лятото ни.
Мъглата се вдига за последно.
И лягаме в искрящата поляна.
Презряват ягодите през октомври.
(как ще завърши любовта)

Странно, но не ме е страх.
Стъпвам на пръсти в лъката
между речната тиня и чернозема.
Кракът ми потъва.
От лопатата ми израстват клонки.
Коприва обвива челото му.
Върху ми кацат светулки,
калинки, жаби
запълват празнотата ми.
Бузите ми се издуват с жито.
Прастара дупка в мен се пълни
с клокочеща вода и с пръст
и бавно се разтваря в лилии.
Чапли кацат и стоплят сърцето ми.
Аз съм Земята.

И “Сбогом” не съществува.

2018 г.

 

1900

Всички посрещат 2000-та година, А аз 1900-та –
Повторно.
Защото оттогава те обичам.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments