През апокалиптичния януари Москва държи снега в скута си. Любовта кърми надеждата и нашето отчаяние. Бездънните облаци ни преследват в новите стихове на Георги Славов.
Александър Арнаудов
*
ще видиш потрепването на ръката ми
и пред океана ще запееш като влъхва
в бъдещето ми
в миналото ми
три стени и есен
океан в който да поникнат рози
*
самотен е дъждът
който капе в дланите
от облаци бездънни
*
съд е тази смърт бездънна и без корени
в която пламва нощен дим
нека бъде светлина и мрак
под смирената луна
москва държи снега в скута си
*
умирам в същия квартал
дори когато се премести
ако другаде северът не е посоката
и слънцето не топли
и земята е коварна и неприветливо говори
и пръстта пред вкъщи не е по-уютна от дома
търся те по цялото небе
*
луната преглъщам
вятър в ръката
гладно отражение
*
остави небето да се срути
донеси си книгата
на трета пета и последна страница
има тишина
време е за връщане в корицата
*
прах под дървото
и сътворение
на другата година отново
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019
