Диана Димитрова – Черен петък

Животът ни е черен петък без съмване. Нито вятърът, нито времето имат значение в дните, които се превръщат в ад. Дори смъртта е клопка в новата публикация на Диана Димитрова.

Александър Арнаудов

 

*
софия диша ли
софия не диша
и двете се гърчим в спазми
тя белодробни
аз сърдечни
стареем
въпреки силикона по паважите
и всяка една пряка води до гробищата
където нито слънцето
нито вятъра
нито мъглата имат значение

 

*
понеделник е ден за повръщане
вторник мълчиш
в сряда псуваш
в четвъртък си мислиш за събота
неделя е кървава
животът ти – черен петък без съмване

 

*
след тунела с бялата светлина
душата ми се събужда на марс
сензация
няма рай
няма ад
чакам вогоните за първата ми поетична марсианска вечер
но каца кораб със земляни
повръщам
телепортирам се в бара на края на вселената
наса са на банкет там
дори и умирането е клопка

 

*
по стълбата на живота
пристъпвам с боси крака
преминавам покрай хора от камък
умората ми се процежда като пясъка в часовник
медальоните с кръстове ме гледат от всеки втори дебел врат докато мечтая за звездите и луната
нанизвам си очите на гривна
така си изкупвам греховете
после чупя чашата на търпението
отражението ми се разлива отвъд рамката на приказката с която малките момичета заспиват
обещание за отсъствие
отлитаща смелост
и хвърлена на вятъра младост си дават среща в един сън
взет назаем от морфей
откраднат и продаден после на блатните обитатели където да се превърне в нескончаемо квакане
и една мръсна зелена пяна
просмукваща се навсякъде
смрад
от която спасение няма

 

*
онзи преход не се случи
защото свободата се спомина млада
от свръхдоза надежда

 

*
ще ме познаеш по цвета на косата
по шарената дълга пола
по залезите в душата ми
по стъпките върху замръзналите листа
ще те позная по здрача в очите ти
по дългото черно палто
по виелицата бучаща в гърдите ти
по бялото ненарисувано платно
ще се разминем по моста на влюбените
и може би някой ще спре
тази есенно-зимна приказка
има нужда от чаша кафе

 

*
подарявам спомени
усмивки
сълзи
органи
освобождавам пространство за безвремието
в което ми се потъва
и когато умра
искам да е завинаги

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments