Прибираме се слепи в дома си, след края на живота и проглеждаме в сънищата. Душата ни си отива заедно с нощта в новите стихове на Стефания Милева.
Александър Арнаудов
*
Очите ми
остават на нашия ъгъл
да рисуват
как се появяваш
изпод водопада
от нетърпеливи секунди
сляпа
се прибирам вкъщи
проглеждам отново в съня
само там се връщаш
*
Сърцето ми
стреля по теб
смъртоносен рикошет
ти оцеля
*
Душа
не искай друго от мен
освен да чувствам
да чувствам
докато напълно се разтворя
в тайните ти
*
Прибрах
любовта
в капсула
спуснах я
дълбоко
в сърцето
където
няма
да я намери
златотърсачът
и да я изтъргува
*
Духът ти
се приплъзна
светлосерпантинен
по ръбовете
на нощта
вятър
заскимтя
в прегръдките
на куче
прозорците
заплакаха
утрото
не просветля
притворило
графитени
клепачи
*
Преминали
препятствията
от думи
влизаме задъхано
в кехлибарена
тишина
преливаща
от сладост
щастливо незнаещи
за капана
от чувства
в другия край
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019
