Алекс Томов – Трупът на тротоара

Алекс Томов е автор на проза. Книгата му с разкази „Напускам, ангелът ми хранител е пиян“ е издадена от ИК „Жанет 45“. Пише разкази, новели и романи, но също така и поезия. По професия е журналист и анализатор.

 

За кратко 

Сигурно никога не си знаел, нали?
И аз не знаех досега.
Чакай да ти разкажа. Накратко.
Всички ти стават приятели. За кратко.
След като в спешното извадят тръбата,
с която са те интубирали.

На лекарите не им се налага да са ти приятели.
Нито на сестрите. Но изглеждаш все едно
би имал нужда от един-двама сега. За кратко.
И ти стават приятели. За кратко.

Дори и тя, да, дори и тя не те дразни вече. За кратко.
Дори вече не се опитва да се раздели с теб. За кратко.
За кратко те разпитва как си. Успокоява се. За кратко.
Дори идва да те види. За кратко.
После си тръгва. Набързо.
И я няма с дни.
После се появява. За кратко.

Но не можеш да я виниш. Ти и без това си тук за кратко.

 

Карнавал

Карнавалът беше в града.
Последна спирка
за тази година.
Есента носеше
мъгла
нежна и прозрачна.
Въздухът започваше да реже
със студено острие.
Гарваните се събираха
на ята
по жиците
над главите на посетителите.
Всички се лутаха
като че ли
без посока.
Бедни
и богати.
Млади
и стари.
Главите на всички
бяха отпуснати
и се люшкаха
като близалки в детски ръце.
Люшкаха се като
хлабаво завързан балон,
който
всеки момент
ще отлети.

Латерна.

Музика от латерна
някъде далече.
Където и да отидеха
хората
чуваха
тази
латерна
отдалече.
Във всеки ъгъл
на карнавала
хората чуваха латерната отдалече.
Все едно тя бягаше от всеки.
Все едно не беше никъде.
Където и да отидеха, тя все беше далече.

 

*

Хлапетата
се наредиха
пред автомата,
който
или даваше съвети,
или
предсказваше бъдещето.
Зависи в какво настроение беше.
Пускаш монета,
натискаш копче.
Чакаш.
И ще разбереш какво те чака

до три, пет или десет години.
Ето листче с няколко думи:
Кариера, кариера,
ако спреш да пиеш бира.
Или:
Спри да сваляш мацки
или парите ти ще свършат
бързо адски.

Двете момчета се засмяха
на късметчетата си.
Бяха верни,
какво да се прави.

Дойде и негов ред
да пусне монета.
Докуцука до автомата.
Подпря патерицата си на стената.
Сложи ръце на бузите си.
Сякаш искаше да
накара огромната си глава
да спре да се клатушка
като балон.
Пусна монета
и зачака.

Нищо.

Автоматът
се обърка.

Автоматът
не знаеше.

Чака.
Нищо.
Още нищо.
Все още нищо.

Накрая машината
издаде ядосан звук
и изплю нещо
шумно и
гневно.
Сякаш искаше
да се отърве
от момчето пред себе си,
сякаш искаше да му каже:
„разкарай се!”

На листчето нямаше нищо.
Беше бяло.
Празно.

Но момчето
разпозна в него
нещо,
което беше виждало вече.
Нещо,
което беше виждало
в съня си.
Белотата на онова листче

изглеждаше
точно като вътрешността
на онзи ковчег,
който сънува преди месец.

Момчето не се изненада.
Момчето въздъхна,
прибра
листчето в джоба си,
взе си патерицата
и закуцука към следващата атракция на карнавала.
Мъглата и тълпата
го обгърнаха и скриха.

То изчезна.

Машината издаде странен звук –
сякаш въздъхна от успокоение,
че момчето си е тръгнало.
Всичките й светлини
първо
припламнаха силно
и веднага след това
започнаха да гаснат
една по една.
Някаква искра
се мярна
и
машината изгасна.
Утихна.
Някакво хлапе се приближи

с близалка в ръка.
Пусна монета и натисна копчето,
но нищо
не се случи.
Само монетата му се изтърколи шумно
по металния улей
и се върна обратно при него.
Хлапето облиза
близалката
и
заподскача
към следващата атракция на карнавала.

 

Трупът на тротоара

приближих се бавно
и с любопитство.
имаше нещо там,
нещо се случваше
на улицата пред дома ми.
прибирах се вкъщи,
когато налетях на тълпата.
скупчили се бяха,
гледаха,
коментираха,
искаха да кажат
на всекиго наоколо
за шоуто,
което наблюдаваха.
по жребий беше нечий ред.
по жребий, но кой да знае!
сред хората на тротоара
лежеше пресен труп
с още топла кръв.
когато се приближих
с торби с покупки във ръце,
с очи празни от умора,
празни от мисли,
изпразнени от съдържание,
погледнах и аз,
каквото гледаше тълпата.
а тя
внезапно млъкна
и
се загледа в мен.
загледаха се хората
ту в мене, ту в трупа
насред тротоара.
жена нададе писък
и припадна.
някой се пресегна
да я хване.
но изпусна хлъзгавата й кожа,
само запретна полата й
нагоре.
погледнах и аз.
откъде да знам,
че мъртвият съм бил аз.

свестиха жената.
дойдоха парамедиците.
записаха часа на смъртта
и ме отнесоха.
аз седнах в линейката
до собственото си тяло.
с пазарските торби в ръце.
рошав и уморен.
лишен от смисъл.
една смърт
повече или по-малко…
но тази беше моята!
костюмът ми смачкан,
очите – стъклени.
закопчаха ципа
на чувала за трупове
и
сложиха колани –
за да не изпадне
тялото от носилката.
„роднина ли сте?” –
ме попитаха.
„да – казах аз – близък при това!”
после отидох в моргата,
за да се разпозная.
нататък денят продължи
нормално –
бира, сандвич, мръсно списание, пържени картофи,
алкохол и страх.
по жребий беше мой ред.

 

Понякога е толкова трудно да те изхвърля от
стихотворенията си

Старите версии
на стихотворенията ми
отиват в кофата за боклук,
за да бъдат заместени
от нови.
Знаеш ли колко пъти си се озовавала
на дъното
на кофата ми за боклук?
Колко пъти старите бутилки са се въргаляли
върху теб
и
остатъци от храна са те просмуквали
с мазнина и мръсотия.
И въпреки всичко
успяваш да излезеш от там и да се върнеш
в някое ново стихотворение.
Както и сега.

А само преди минута те изхвърлих.
Боклукът те затрупа,
а ти се върна.
Ти се връщаш
отново и отново.

Поздравявам те за упоритостта и постоянството.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments