Атанас Петров – Горгоните

Цял живот търсим горгоните, за да открием надеждата и самоунищожението като в картина на Мунк. Викът ни de profundis вкаменява отчаянието и отваля камъка от пещерата на сърцето. Представяме ви новата радикално екпресивна асоциална класика на поета и издателя от град Русе – Атанас Петров в първия брой за 2019-та година на нашето електронно издание.

 

В търсене на горгоните

Защо ли точно днес Зевс се сети за мен
и прати Хермес в съня ми с известия.
Та аз съм само един драскач на редове
и животът ми до смърт е предизвестен.

Персей е древногръцка легенда.
Мит за богове и тяхната смелост.
Защо ли избра мен, когато сърцето
тъне всред страх и са океан страховете ми.

Но водете ме, нимфи, към моя остров-спасение
и дано с вашите дарове и чудни вълшебства
пролазя брега, и там ме посрещнат горгоните
трите сестри на надеждата.

И как да позная Медуза, когато любовта е от камък.
И сред звука съскащ, свистящ, и омайващ – песента на косите,
как да узная, коя глава да отрежа и поднеса, богове?

Персей е легенда и мит, а аз съм само човек
вкаменен от страхове, с вкаменена любов,
с кървящо сърце – паметник камен
сред свещените твои градини от лотос, Медуза.

 

Вик

Викът ми е като онази картина на Мунк,
разтърсващ, без звук и без думи
в разпадащ се свят от чувства и непотребни илюзии.
Господи, убий любовта ми и нека
слънцето пак да помръкне и отново животът
да е грубияна от съседната улица.
Който обижда и бъхти моето тъпо, като чук,
изображение,
готово да предаде любовта си и да прегърне
в лицемерно смирение, безкрайното робско покорство
пред иконите на твоята църква
на колени…

Убий ме, Господи!

 

*
Ненужен ще си тръгна тихо,
тих като избеляла сянка.
По-далеко ще избягам
от бетонното бъркало на деня
и сред дните сити в дрямка
ще укривам натежалата глава.
И със стиховете си ще разговарям
като с луд, наместо с хора,
и към листа на небето ще се моля,
дано ме чуе Бог или този, който е над бога.
А душата ми със зъби нека
на живота възела се мъчи да развързва
и всяка мисъл чужда зад напуканите устни
до езика да удържа.

Но чуй ме, чуй ме стих!
Кому е нужен този блясък и фанфарна лудост,
със която ни подлъгаха в ефира,
кому е нужна песента на фойерверка
щом нагарча хляба след смъртта
и всяка чужда смърт е чужда
в радостта ни, че живеем!

Нима цял живот над думите обвесен
ще вярвам, че като в мравуняк
сто живота из сърцето ми се бият?

 

Утро

Не спиш ли,
за теб ли премигват звездите
и луната тъжно кръжи.
За теб ли е тишината,
в която се раждат думите
и страховете ми
полягат укротени
във стихове.
Заради теб ли
не идва съня
и отчаяно
влизам в покер
с моите демони.
И залагам живота си,
и дали ще спечеля,
дали ще те имам…

Не спиш ли?

Нощта е време за размисъл.
Нощта е пълна с носталгия.
Нощта е времето, в което
шепнешком си говорим
и мечтите стават
реалност.
И ехото
от моите думи
ми кънти толкова влюбено.

Това е твоят глас!

Светлина
от луната
гали косите ми

Това е твоята ръка!

Дъхът,
с който земята
се връща в дъжда.

Това е твоят дъх!

Мирисът от твоите устни.
е по страните ми…
/ и как ухаят твоите устни…/

Не спиш ли.
Зазорява се.
Като клуп хоризонтът червенее във изгрева,
безпощадно се стяга и ме души.

А се молих тази нощ да е без край…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments