Отдавна умряхме, но не беше достатъчно и дойде Апокалипсисът на сърцето. Любовта ни е ангелът, който е смъртта си в най-новите стихове на редактора и водещ на четенията на „Нова асоциална поезия“ Александър Арнаудов.
амнезия
в семейството ни
децата нямат имена
кръстихме ги
на този когото обичаме
*
името ти е тишината
с която ръждясват камбаните
и крилата на птиците
се разпадат в небето
ангелът който е смъртта си
стана човек
прегръдка
ръцете ми са кръст
който никой не носи
моят ангел умря
преди мен
*
вятърът носи нещастие
когато е човек
очите ни наказват
че съществува
ден на бащата
семейството е празна гара
по пътя към вкъщи
чакаш някой да се качи
заедно с теб
за да заминеш завинаги
езичници
Бог идва като
буреносен облак
порязвам ръцете си
с небето
човечество
нощта прерязва ръцете си
и се излива по небето
в което залязват
телата на мъртвите
равноденствие
друг Бог копае гробове
и търси мястото си
във времето
изгрев
светлина
се излива от вените ми
и не достига очите
еволюция
животът е клетка
която расте в светлината
издълбала дома ми
в корените на човека
от изчезнал вид
покой
потъваш като облаци
в небето ми
където дъното се слива
с мен
очите са дом на зимата
кръвта която не замръзна
прерязва ръцете ти
след първия сняг
скрил от света
пътя към мен
*
Бог ни учи
как се умира –
вярваш в себе си
и след смъртта
жертвоприношение
ангелът на бащата
и на всички неверници
не може да си спомни
кога се родих
и му взех небето
сбогуване
когато отварям очи
в тъмното
часът на смъртта се повтаря
вечните празници
светът тежи
когато не очакваш
следващия ден
да умре в ръцете ти
самотата спасява
от светлина и събуждане
в отминал живот
пътеводител в нищото
градът изтича от ръцете
с цвета на нощите
когато небето е самота
някой не се нарече с моето име
разпад
потъваме в сянката на слънцето
въздухът разтегля думите
и чуваш как се давиш
в погледа си
и времето продължава надолу
към небето
забравихме как се умира
*
последният пътник
в страната на Бог
е човека
смъртта не знае
кой обитава света
погледът е самотен гроб
с място за двама
звездите умират нощем
ръцете ти са небето
а очите – грабливи птици
оглозгали гледката
сътворение
в нашата градина
не растат богове
вятърът отминава като времето
и мълчи
потоп
душата ми е зимата
танцуват корените на гроба ми
никои не чака
от другата страна на дъното
апокалипсис
отдавна умряхме
но не беше достатъчно
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019
