Александър Арнаудов – Ангелът, който е смъртта си

Отдавна умряхме, но не беше достатъчно и дойде Апокалипсисът на сърцето. Любовта ни е ангелът, който е смъртта си в най-новите стихове на редактора и водещ на четенията на „Нова асоциална поезия“ Александър Арнаудов.

 

амнезия

в семейството ни
децата нямат имена

кръстихме ги
на този когото обичаме

 

*
името ти е тишината
с която ръждясват камбаните
и крилата на птиците
се разпадат в небето

ангелът който е смъртта си
стана човек

 

прегръдка

ръцете ми са кръст
който никой не носи

моят ангел умря
преди мен

 

*
вятърът носи нещастие
когато е човек

очите ни наказват
че съществува

 

ден на бащата

семейството е празна гара
по пътя към вкъщи
чакаш някой да се качи
заедно с теб
за да заминеш завинаги

 

езичници

Бог идва като
буреносен облак
порязвам ръцете си
с небето

 

човечество

нощта прерязва ръцете си
и се излива по небето
в което залязват
телата на мъртвите

 

равноденствие

друг Бог копае гробове
и търси мястото си
във времето

 

изгрев

светлина
се излива от вените ми
и не достига очите

 

еволюция

животът е клетка
която расте в светлината
издълбала дома ми
в корените на човека
от изчезнал вид

 

покой

потъваш като облаци
в небето ми
където дъното се слива
с мен

 

очите са дом на зимата

кръвта която не замръзна
прерязва ръцете ти
след първия сняг
скрил от света
пътя към мен

 

*
Бог ни учи
как се умира –
вярваш в себе си
и след смъртта

 

жертвоприношение

ангелът на бащата
и на всички неверници
не може да си спомни
кога се родих
и му взех небето

 

сбогуване

когато отварям очи
в тъмното
часът на смъртта се повтаря

 

вечните празници

светът тежи
когато не очакваш
следващия ден
да умре в ръцете ти

самотата спасява
от светлина и събуждане
в отминал живот

 

пътеводител в нищото

градът изтича от ръцете
с цвета на нощите
когато небето е самота

някой не се нарече с моето име

 

разпад

потъваме в сянката на слънцето
въздухът разтегля думите
и чуваш как се давиш
в погледа си
и времето продължава надолу
към небето

забравихме как се умира

 

*
последният пътник
в страната на Бог
е човека
смъртта не знае
кой обитава света

погледът е самотен гроб
с място за двама

 

звездите умират нощем

ръцете ти са небето
а очите – грабливи птици
оглозгали гледката

 

сътворение

в нашата градина
не растат богове

вятърът отминава като времето
и мълчи

 

потоп

душата ми е  зимата
танцуват корените на гроба ми

никои не чака
от другата страна на дъното

 

апокалипсис

отдавна умряхме
но не беше достатъчно

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments