Божидар Пангелов – Като отчаяна зима

Любовта е вечна и яростна, като отчаяна зима. И в стих на Сеферис – нищо не може да се промени, дори и сърцето ни. Защото оставяме следи зад земята и зимата като Ахасфер под луната, която е само герб на изгорели флагове. Предлагаме ви цикъл постапокалиптични стихове от редактора и шамана на езика на списание „Нова асоциална поезия“– Божидар Пангелов.

 

постновогодишно

Нова елха
със светещи лампички
бързо отминали хора

 

Луната

Махди!
Пиша върху очите си.
Луната е с открито лице.

Зноят прегаря устните.
Фитна.
Срещу влагата на вълната
остава единствено пясъкът.
Нисък и плосък.
Ще се стопи без следа
след Джихада.
Това е фатума.
Луната е само герб
на изгорелите флагове.

 

Опитах се

Съдбата ни като излято олово не може
да се промени.
Нищо не може да се промени.

Г.Сеферис

Като отчаяна зима…
Чуваш ли – как клоните
на дърветата пукат
под нощния сняг.
Костите под твоята тежест.
Ти, която прегърна замръзналата
вода, за да видиш единствено
тялото си.
Твоето отдалечено тяло.
Говорих ти със думи извън закона.
Понякога.
Не винаги
(винаги е за пророците).
Как мами познатото, опита,
който натрупват старите богове
във кръвта.
Истинските владетели на съдбата.
Кой друг говори зад гласа ти?
В мига, когато домовете се докосват,
кой идва с факлите?
Отблясъци на стъклата, пепелта
на звездите, които изравяш…
И глухата самота като камбана
(оловото нищо не дава).

Опитах се.
Зад земята и зимата.
На Ивановден.

 

поръчково стихотворение

след трепетно докосване
на фибрите по кожата
(с нощта)

девойките са вялите листа
полегнали щастливо –
(белотата на брезата)
с блясък във очите
и утрото ги гали
с първите льчи на (слънцето)
и вае мраморния силует
с роса от (нощни) пръсти
и във безметежната картина
на вятър и цветя и звуци
едва ли забелязаха

изронения мъх на мисълта

 

Моите гълъби

Моите гълъби.

Тези, които живеят
в къщичката за птици,
(за
домашни любимци)
никак не са „моите“ гълъби.
През деня мен ме няма.
И не мога да се позная.
През нощта си говорят.
Разбирам, че е така,
когато в стаята с моите гълъби
ме посреща голямото синьо око.

Срамежливо притихват.

Моля,
не се безпокой.
Добре се разбират.

 

невени

невени
Сан Клементе

и слънцето което се
разтваря
ще се загубим
преди да ни намерят
във вечното си търсене
на себе си
(и мисълта отново ни
прекрачва)
позна ли щастието
Ахасфере

невени
(като епоха)
Сан Клементе

и се прекланям

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments