Лъчезар Лозанов – Другият живот

Като истински бунюелов богоборец Лъчезар Лозанов прекрачва хоризонта на нашето познание в сблъсъка му с непознатото и отвъдното нему и потъва без спасителен пояс в Другият живот, откъдето ни намига екзистенциално, радостно и лукаво. Merry Christmas, Mr. Lawrence – четете новите стихове на автора, част от непубликувания му поетичен ръкопис „Срезове“ в последния за годината брой на списание „Нова асоциална поезия“.

 

Флейта

На Р. Б.

Флейтата е странно съществуване –
дървесна цев и дупки. Влез-излез
и вятъра превръща в музика.

Но малка част в света е дишане.
Повечето въздух скита нависоко,
до стъбла не се допира, не сглобява
в купове разхвърляната светлост.

Нищожна част от въздуха
се връща, жив, многоетажен,
когато мине през прозирна цев.

Чупливи устни, гласове и лабиринти –
флейтата ги всмуква
почти уплашена, почти от болка
през спрелият ти дъх прехвърля
деликатните си колебания.
И се усещаш съчинен, свободен – пара
с огромна вътрешна температура.

А неподвижен звук е времето. И пластелин.
Оформяш статуи от неговата тъкан,
етажи, облаци, стенания, екстази.
Със дъждове и шепи сняг
оркестрите на светлината свирят.

Но идва ден – и някой я угася. Подобно фас.

Не си го вярвал, не ти е стигал дъх и време
навън-навътре с дишането да рисуваш.
С езика да опитваш вкус и мирис.

Протяга се цевта и отворите ѝ растат,
а въздухът със алвеоли
престава да се трие сред препятствия,
престава да се преоформя от присъствие на нещо.
Престава
въздухът да е ранèн от ръбове,
от дългите тунели сред екстаза.

Защото флейтата не е пространство,
защото флейтата си е отишла.
Животът е захлопнал клапи
и всички музики, кантати и хорали
са ножове, са рязане – кръвотечение.

И яростните неподвижни статуи
от пластелина-време съчленени
се размразяват. Прекрачвайки те смазват,
да идат другаде. Самичък
си счупена мелодия под нечий крак.

Трева си и ластар
но покосен, застанал преко
резачката на времето. Никой
не връща устни, дни и вятър,
а светлината те причаква колебливо.
Чака, но озърнеш ли се и забавиш,
тихите ѝ пръсти разрязват отвори
и става труп небето.
Не го подпират строфи, ни спомени,
ни чайките отчаяни и хищни
ни въздуха-хамалин на гръб понесъл
гладен крясък, мириса на риба.

Въздухът в стомасите им ноти пее
подобно личинки разпръснати в хранителна
и алчна,
но още топла, топла плесен. Подобно есен
обещава
бяло и студено облекло за всичко,
така раняващо с отсъствие и смисъл.

 

Инфаркт

Човекът е подобен на земята
с ядро и мантия отвътре,
металните утайки светят. Течни.
Най-отвън износваме палтата
изтриват се шикарните ни дънки
модели кройки, шапки, ръкавици.

Стават вехтории с дупки,
разрастват островчета, континенти.
Източват се бутѝк и ширпотреба –
обитаваш шатри. А брезентът
е уж на цирк, а кожа е –
абориген нашарен посред джунгла.

Распа стърже, кройките разпрашава,
неизбродимостта ни избелява. И косите.
Ала ядрото вътре с ядрени инати
прóлуки претърсва. И боботят
ослепително високите температури.
Ядката не знае, че е смъртна.

Излиства ни частица по частица вятър.
Забравяме изрязаните нокти. Косата
накуп остана при бръснаря,
не помним мъртви клетки, свлечени с водата.
Ядрото си бръмчи със своето динамо.
И търси пролуки за взрив и лава.

 

Водни пръсти

Никога не бих предположил,
че меки пръсти като морските
в своето постоянство
могат да издълбаят хралупи
в камъка
и да го населят
с живи и хранещи се същества.
От плътността
да създадат динамика
гмеж, живот и опорни точки
за паешките крака на слънцето.

 

Нови технологии

Животът в цеви винаги е тичал.
Дървесни или гъвкави – пулсират. Гъмжило
соли, минерали или причудливи
клетки-елипси, ресничести квадрати.
Зелениката наоколо работи със пулсари
запрели пъпна връв във нямото светило.

Животът изтръбява ГМО токати.
Скачени съдове обменят
белтъци, вируси, убийци.
Растителни триоли и секстини
в камбани и в рапидни зъби
засядат. С плячка във устата.

Прохождане е времето. И преход, проход
от лява цев към дясна или горна.
А ако случайно то е твое и насипва
джепане във цевите, зарежда
с олелия експлозив сърцето –
спътници изстрелва, а гюлета падат.

Глави, глави във кош за гилотина.

 

Хубав свят

Заедно дърпахме мрежата
с огромен улов. Изпълнена
с очи, хриле и дробове
голямо блъскане помежду им –
изопнали мрежата
към по-хубав свят.

Един от нас се пусна –
отиде да го види.
И светът беше. С повече взаимност,
обгръщащ и топъл. С крила и звуци,
без мрежи. С пролуки
към други светове.

Един не се върна.
Упътва ни. Отдалеч.

Част от улова мреше,
друг скъса мрежата и изтече.
Малцина в своя хаос и лутане
налучкаха посоката поне временно.

Не съм уверен, че ще стигнем,
но повтарям, че зная. Продължавам да тегля
мрежа, опната само от мрак.

Не един от нас се пусна
и отиде да види.

 

Другият живот

Извадиха ме гол
насред зимата.
И водата – една кофа
се стовари, почти синя.
Уплаших се за нея,
въпреки прерязването
на дъха. Не е чак ледена,
но хлъзната стреха.

Не исках да я счупя
със шепа топлина.
Полепваше по мен
с кристали на снега,
със смъртоносна кожа,
с пробождащ твърд език.
Почти умирах, втвърден и заразен,
но бавно в стомаха ми поникна
ярост.
Вода, не исках да те счупя –
свличаш се от мен
не по-малко гола, опазена, предлед.
Тъй гъвкава и остра
с 5 градуса от мен.

А яростта расте стоока
от електричество и пулс.
И огънят
е вътрешен компас.
Макар все още гол,
посоката бе взета.
Обвит във пара тръгнах
към другия живот.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments