Ивона Иванова & Ивайло Мерджанов – Души за външна употреба

Завършваме публикациите в декемврийския хардкор на електронно списание „Нова асоциална поезия“ с апокалиптичния цикъл стихове на д-р Ивона Иванова и нейният любим пациент, асоциалният фронтмен на малкото читаво, останало преди края на света в България – Ивайло Мерджанов.

стоя гледам те обичам те и си мисля
че трябваше да се самоубия

още тогава

Приятно четене, през 2019-та година продължаваме отвъд!

 

ела мой отказ от съществуване

хвани ме за ръка преведи ме
през блатото на самотата
водата хич не е до колене а аз
не мога да плувам
в лепкавата тиня на времето
с невидими стрели убивам мрака
потъвам към земя на недокоснати тела
и се моля да не ме изпускаш не те питам
вечния нощен въпрос на отсъствието
нито на разделените навеки сърца къде си
нека пияната пустота ти прави компания
уморени съдби мълчания елмази разпилени
обичам тия белобради мъгли
ослепили градовете ви (идва моя час)
спускат си диплите снежни завеси
пиесата е изиграна от призраци
от тях любовта е последния
а вятъра ми повтаря
като полудял любовник
и с теб е зле както зле е без теб

 

спусни се с мен по пързалката на провала

– обичам острия пламък в очите ти жарки клади в които гори любовта ми

Пропилял си времето заровил си последната жива звезда танцуваме
екзекутирал си светлината (стиховете като сериен убиец на надежди)
не си успял да детронираш мълчанието на смъртта

– обичам тъмните ти утрини в които дори не си спомняш за мен
– обичам тишината надвиснала като гилотина над нашата заедност

Носил си шутовска корона от картон
откъснал си три листа от лавъра

– обичам светлината на сдържаната ти радост обещание за вечността ми
– обичам мълчанието с което ме превръщаш в безпомощен влюбен глупак

Стъпкал си огнището в душата студено ми е любов
станал си впиянчен сринат окаяник по неведома повеля жив още

– обичам пътя ти на синя мълния през душата ми огнена светкавица от обич
– обичам истините които научваш през нощта и срамът на другата сутрин

Самотен досущ шизоидна плачеща снежинка
залепнала на релсите в очакване на небесния влак в 5.20 сутринта

– обичам каменните нотки в твоя глас тембъра ти на жесток владетел
– обичам лекотата с която ме превръщаш в пишещ разболян нещастник

Болката те е превърнала в жалък циник без път без дом без надежда
а в кашоните те намират децата които не си имал никога

– обичам мистическата безкомпромисност с която спориш с Бог
– обичам двуполярната ти непредсказуемост резките завои на душата ти

И си малкия оловен войник играят си с него по Коледа захвърлят го
забравен и сакат като душите ни а надеждата да те запомнят с твоя дух
остава полужива със запушена уста внимавай с ацетона и богохулствата

– обичам нежността на ръцете ти помощта що не очакваш и не даваш никому
– обичам лудостта с която строшаваш с взрив всеки мост към сърцето ти

 

в отровната градина на царица депресия

някой се опитва да изтрие спомените ми
а те избуяват като нахални рижи цветя
с ръце в джобовете съзерцаваме
изгрева на пет слънца дом на раздялата
студено е като в памукови поля по здрач
прескачам трапа на депресията но не летя
падам сляпо в квадратния ум на луната
дочувам познатия рефрен на враните поезията
няма значение нищо няма значение но и ти имаш
само нея пред ешафода на любовта
и гроба на забвението звездокоса млада вещица
позна ли ме в змийския валс на залеза нежност
кой изгоря на кладата в сърцето ти (гняв)
или затвори всички сетива за да ме няма
ръката ти далечна и непостижима стълба
към Бог е хищна нощ и най-далечна звезда
стълба към Бог тресе ме не помня
никакви предишни животи вселени
никакви ориентири в мистическата пустиня
зачената в бодливата утроба на времето
оставам сам и домати през август обичам ям

 

анихилация

още при първата среща с теб
разбрах че няма да свърши добре

отне всяка малка радост от живота ми
заряза ме в изстрадана до безумие поезия

стоя гледам те обичам те и си мисля
че трябваше да се самоубия

още тогава.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments