Слави Томов – Господ е боксьор

Me. Near the beach in Tangier, Morocco. 1957. Waiting Mr. Burroughs.

Слави Томов

 

Diontey Wilder – Tyson Fury

Господ е боксьор. Искам да кажа, че тайно се виждам с Луиза. Много хубава жена. Тя ме научи да нося пантофи. Тя ме научи да сипвам бирата в нормална чаша, а не да я лоча просташки. Тя ме научи как да мия и отвън чиниите. Тя ме научи и да не подхвърлям пошли думи на красиви жени по улицата. И стоим си ние двамата този уикенд. Стоим си. Луиза сладкиши прави. Сладкиши. Една такава щастлива. Млада. С една чудна розова роба, която ѝ бях подарил. Стоя си аз, а Луиза както прави сладкиша, ходи до огледалото да се погледне. Ама хубава ли била? Казвам, че е Принцеса. Най-хубавата жена на света. И тя хвърчи до фурната за сладкиша да не бил прегорял. И както си тича. Аз вече зяпам от телефона си боксовия мач с Уайлдър и Фюри. Зяпам си аз. И бира пия. Първи рунд. Втори рунд. Трети рунд. И Луиза идва до мене и ми вика. Усет нямал ли съм. Слугиня ли ми била? Не съм ли я бил харесвал повече? Щом някакъв бокс бил по важен от нея. Скачам аз. Извинявам се. И Луиза ми се усмихва. Спира боксовия мач и дърпа завесите

 

*
Значи, да съм бил на 16 или 17. Не познавах още интимна близост, жена, небесно отче. Лятото ходех гол до кръста да впечатлявам красивите бамбини около кейовете, а зимата с Вал-малкия играч задигахме цитруси от пристанището. Баси майката. Вал-малкия играч и аз. Един път дори с пушка стреляха по нас. Като се натъпчехме с цитрусови плодове, останалото продавахме и накрая ходехме по скъпарски барове и пиехме коняк и пушехме готини цигари от моряците. После се появи Йожени-моряка. Колекционираше ками. Освен това целия бе нашарен с индигови татуировки. Пиеше яко, правеше скандали по баровете, случваше се да се бие и мъкнеше и мен с него. Значи, влизам с Йожени-моряка в някой бар. Той с бяла риза, запретнати ръкави, тридневна брада и се почваше. За него – 30-годишно отлежало. Шотландско. За мене – млечен шейк. И около нас винаги имаше много красиви жени с дълбоки деколтета. Йожени – моряка им поръчваше цветя и понякога се загубваше за час-два някъде и ме караше да пазя масата. Една вечер му се опънах. Вдигна рамене той. Заявих му, да не ме прави за срам с тези млечни шейкове, понеже съм голям мъж. Той ме потупа по рамото, аз едва не паднах, ухили се, каза че наистина съм мъж и ми поръча коняк. Работата ми много порасна. Дори обеща татуировка да ми направи. Освен това, когато беше трезвен, ми показваше някоя боксова стойка. И аз удрях в един чувал пълен с пясък от ‘дъждовния плаж на Фотев’. Една вечер пак пием в бара на един хотел. И пак престъпно с красиви жени около нас. Една бутилка. Втора бутилка. И още повече жени. И Йожени-моряка реши, че ще спим в хотела. Баси майката. Живеехме на 200 метра от доковете. Отсече. И се заклатушкахме ние двамата. Той си влезе в неговата стая – аз в моята. Проснах се по гръб. Запалих цигара. След 10 мин. се почука. Отворих. Един небесен Ангел ми се усмихна и каза, че всичко е уредено

 

*
Беше зимата. Помня я. Брутален студ около пристанището. Излизам от бара да се изпикая и вятърът ме разплаква. Бях се засякъл с един стар приятел Жорж-моряка. Беше над 70. Пиехме здраво водка. Пиехме ние и слушахме Хендел. Баси майката. Жорж само по моряшка фланелка и отгоре с огромно пухено яке. Разказваше той стари моряшки истории. Беше категоричен мъж. Суров. И един път си позволих да го прекъсна. Погледна ме и ме нарече ‘сополанко’, после ми поръча бира. В бара пиеше прав. И когато надигаше чашата, приличаше на рефлекс за удар. Все ме подиграваше защо съм бил треперел? Студено ли ми било? Ясно. Не съм се хранел добре. Здрави ръце имаше Жорж-моряка. Един път го подкачих за Хемингуей и той се усмихна. Замахна ми театрално. И аз се свих. И пак пием една вечер зимата. И пак Хендел. И пак леден вятър. И пак моряшки истории. И решаваме да ставаме. Ставаме. Жорж-моряка едва върви. Придържам го. Да не съм го пипнал. Само до него да съм вървял. Лошо впечатление сме били правели. Да не сме били любовници? И такива щуротии. И вървим си ние двамата около кейовете и Жорж-моряка иска още да пие. Баси майката. Къде още да пием? Ами в неговото ранчо. До морето. Синята си лодка да ми покажел. И с красивата си жена Мария да ме запознаел. Марияяяяя…..И Мария излезе: сънена, леко разрошена, красива и зряла жена. И се хвърли към него. И както се хвърли му зашепна:
– Чаках те мили мой, притесних се за теб…

 

*
Заради славата на Исус правех всичко това. Четях по цял ден пасажи от Библията и когато се уморях, имах една броеница с разпятието и със стилизирания кръст шарех из кабините на vip courtesas по мембраната на телефона ми. Имаше лош южен вятър, възпаляваше лигавицата на гърлото ми, чудех се къде да се сбия. Освен това, постоянно се потях. Сънувах бели и хладни савани, влажни длани на неделни шаферки. И един ден си пия бирата. Пуша и си пия бирата. И на вратата ми се похлопва. Скачам. Мъж и жена. От Армията на Христовата вяра. Чудо, небесен Салваторе. Завивките ми бяха омацани с менструални петна на транзитни бамбини. Вкарах се в ред и ги поканих. Метнах настрана Go tell it on the Mountain на Baldwin и ги заслушах. Ама вярвал ли съм в Господ? Разбира се, че вярвах. Ами, гледали ме и забелязвали, че не живея по Божиите Закони. Станах и прибрах едни презервативи. После минахме към Греховете. Втресе ме мили Сведенборг. И както си стоях, отворих им по една биричка. И те пак – за душата ми. И аз пак – по още една биричка. И на петата взех, че си сложих ръката върху коляното на мацката. Не ѝ хареса, но не я и отстрани. После, помня, как на пича му шибвам един шамар, как го влача в другата стая и го свързвам с белезници и как се връщам. Връщам се, а моята монахиня небесна се налива и с вино вече. В епилога, завивките ни помнят всичко. Тайнствата на нашата блудна страст. Високите хорове на небесните ангели и ниските циврения на нейния проповедник вързан в другата стая.

 

*
При загуба на съпруг – особено при автомобилна катастрофа – женското либидо се обостря. Става неспокойно, сънено, или някак безразлично, заради тълпите от погребални мандарини, заради дългите будувания и бленувания за покой на душата, заради силните успокоителни, които спираха променливите настроения. Мога да говоря за Мелиса, черният ѝ креп с мирис на восък и тамян; мога да говоря за бързо претупаните церемонии на небесното падре и за пресните цветя и театрални сълзи на присъстващите, които ми причиняваха болезнени дуоденитни спазми; мога да говоря за Мелиса; нека говоря за Мелиса под звуците на някаква неделна oratorio, когато щеше дълго да ни разказва упоена с транквиланти и скъп алкохол за хладните пръсти на транспортните coroners и умението на патолозите да сглобяват в приличен вид останките на миналата ѝ любов , която тя изпращаше с бельо с цвят на Marsala за трицифрена сума. Беше времето когато четях Antoine Reveroni, беше времето, когато Рокси искаше да доминира над Мелиса, беше времето когато четяхме Crash на Ballard: изоставени на собствените си пороци, безсрамни и млади, по-малко плахи, много повече дръзки, около хотелите до ветровитите кейове. Епилогът ни приличаше на вакхическо блудство, което прикривахме със силна музика на Хендел и четяхме мръсни пасажи от Bataille; или се давехме във вани пълни с шампанско и ириси, а Рокси и Мелиса мечтаеха да им го набие Camus, за да получат нужното им екзистенциално спокойствие; събуждахме се смалени и виновни, зъзнещи от вътрешния ни студ, тленни, много засрамени, много инфектирани и се покайвахме в дълбоките юлски следобеди на пагански божества, които сами си измисляхме

 

*
Стоим с Мустафа до ветровитите докове. Пръска дъжд от нечисти божества. Нагъваме пържен сафрид и пием ракия. Приятел ми е Мустафа. Приятел и общува с небесните ходжи. И аз уж общувам с Христос, ама той не ме чува, грешници около вълнолома, прокълнати сираци, изоставени лодки, плюем в пясъка, плюем, пушим серт тютюн и говорим за жени, говорим за жени, изписваме театрално по мокрия пясък инициали и морето ги трие, пак изписваме, и морето пак ги трие, и както ги трие, Мустафа вдига нагоре ръцете си към неговия Аллах, и аз ги вдигам към моя си Христос, прибираме ги в джобовете си прокъсани от любовни провали и пак пием ракия, пием ракия и пушим серт тютюн, и вятърът блъска в лицата ни, разболява ни, болни сме, и нито ruh-ове, и нито gospel-и няма да ни спасят – заточеници в някакво юлско любовно лято с вкус на нарове и маслини, златни райски ябълки и солени ветрове, които възпаляваха мембраната на очите ни, стари небета и отегчени божества

 

*
Значи Сиси от София съм не я хващаше да съм я запознаел с Жорж-marinhero, който съм описвал в историите си. Ама като Хемингуеевски герой ли бил? Отвръщах – нещо подобно. Ами пушел ли лула. Отвръщах – че пуши. Ама наистина ли имал индигови татуировки с имена на красиви жени от пристанищата на Марсилия и Рио. Казвах – наистина. Ами имал ли такава синя лодка? И аз пак. Ама разбира, се че има. Беше краят на ноември. Леден вятър около пристанището. И аз я закарах да види Жорж Моряка. Ахна. Цяла вечер ѝ разправяше той за: фалкове, мъртви вълнения, екзотични пристанищни градове, за опасни бандити и pimp-ове и т.н. Прибрахме се късно. Пияни. И Сиси вдигна висока температура. Цели три дена лежа в леглото. Цели три дена бях до нея. Мокри кърпи на челото ѝ слагах. По клепачите и по възглавничките на пръстите я целувах когато бълнуваше. Пулсът ѝ следях. Рибени супи ѝ правех. Когато се изпотеше, я преобличах с мои моряшки фланелки. В морска сол с гореща вода глезените ѝ потапях. Тихичко вечер морски истории от Джоузеф Конрад ѝ четях. Сандвичи с хайвер ѝ правех.И накрая Сиси се съвзе. Съвзе се тя. И малко по малко започна бира да пие с мен. И минаха така няколко дена. И тя изведнъж реши да се прибира в София. Прибра се в София и това беше. След два месеца ми изпраща снимки от някаква бяла яхта. От Средиземноморието. Сиси и капитанът на тази проклета яхта.

 

Небеса

Ако се опитам да говоря за онзи изпразнен басейн с петна от засъхнала кръв и пълен по краищата с мъховете на някаква есенна меланхолия, в който се провеждаха нелегални двубои, може би трябва да спомена за слюнката на Рокси с вкус на лимон, която се стичаше по пръстите ми и как захапваше със зъби в някакви оргазмени конвулсии краищата на коженото ми яке, за да удовлетвори небесния си фетиш. Нека говоря за мирисът на бензин и лубриканти, за красивите шии и глезените на високомерните и богати жени, за индиговите неспокойни хоризонти и за ожулените им колене и лакти причинени от някаква извратена похот. За разширените зеници от кофеина на Рокси в някакъв макабрен кантос, за красивите ѝ длани, които обичаше да спуска около слабините ми, или да опипва бедрата или коленете ми над леко мазните ми дънки от грес или машинно масло. Нека говоря за учестеният ѝ пулс, небесно отче, за неоновите ѝ дилда разхвърляни аз чаршафите, които понякога ми приличаха на разпятия или за измачканите страници от библията пълни със засъхнали петна от нашите любовни лъжи и девиантни кулминации. Рокси и аз, дълбоко заседнали в безветрието на някакъв пореден дифузен бар пълен със срамежливи двойки или мъже или жени със сексуална двойственост. Рокси, която леко потна се шмугваше из завивките ми в някакъв ранен час: уморена от някоя плътска нега със случайна жена, леките вълнения в неспокойните ѝ сънища, фината верижка на левия ѝ глезен, стилизираното индигово тату – на десния, в скутовете на полупияни ангели

 

*
През лятото красивите бамбини от София и Пловдив малко при мен се задържаха. Омайвах ги аз, че имам кабрио. Омайвах ги, че имам бяла яхта. Омайвах ги, че движа с престъпници и моряци, но като видяха истината, си тръгваха. И един следобед от София дойде Валеска. Натокана Софиянка, Исусе. Глезена. Състоятелна. И аз сложих най-хубавите си дрехи. Един бял ленен панталон. Сините ми еспадрили, които натъпках в задния джоб. Една бяла риза и намазах косата си с брилянтин. Освен това, лявата ми ръка бе подута и превързана с бинт заради braccio di fero / канадска/, а лявата ми скула подута от улично спречкване. И Валеска като ме видя се затича. Затича се към мен. Хвърли ми се на врата и каза, че малко по-различно си ме била представяла. И когато я закарах в Ателието ми и видя, че спя на хамак от корабни въжета, въздъхна и каза, че имала чувството, че влиза в пещера на дивак. Пуснах една плоча на Chet Baker, Il mio Domani, и отворих две кутийки с бира. Баси майката и жена. Първия ден я разходих около доковете. Втория – около плажа. И останах без звонк. Вечер, когато заспеше, се измъквах и ходех да играя на канадска. Играех, но губех. И на билярд губех. И на карти губех. И се прибирах тихичко по витрините. Спях по цял ден и Валеска един ден реши, че съм изглеждал зле. Явно болен съм бил. Но, голяма изненада имала. Изненада значи. Вечерта ме накара да се облека по-прилично. Изглади ми ризата. И бам. На ресторант щяла да ме води. Ресторант. И тръгнахме ние. Запазена маса в ресторанта. Никакви консерви от сардини. Никакви пластмасови тарелки. Сядаме един срещу друг и в джобовете ми никакви пари. Само пясък. И Валеска поръчва като луда. Поръчва и аз я питам дали иска да ме види как скачам в морето от моста. И Валеска ми се хили. Аз пак настоявам да я впечатля. Тя пак ми се хили. И както ми се хили, слага дланта си върху моята и ми казва, че всичко ѝ било ясно, единственото което искала било просто да се пазя. Да се пазя значи. И след третата чаша, както си стоях, станах и казах на Валеска, когато скачам и се гмуркам да ме гледа. Да ме гледа внимателно, защото щях да ѝ изкарам от морето най-големия бисер в живота си. Затичах се. Съблякох дрехите си и преди да скоча, видях че Валеска наистина бе излязла навън да ме гледа и чака. Накрая се гмурнах.

 

*
Акостират кораби, заминават си тези кораби. И след тях сирени. И след сирените пак самота. Ухажвах Диди. Диди от София. Ухажвах Диди от София, четях Babel и реших да я впечатля. Хектор крадеца ми каза, че разтоварили в контейнери самурени кожи. Маншончета. Скъпарски палта. И една вечер с Хектор и Рони моряка отворихме един контейнер. С щанга. Господи. Огърлици. Хермелини. Parfumes. Корони на величието инкрустирани със среднощни дързости. И аз със суитчъра ми, с натокани маратонки adidas, с норвежкото ми пухени яке. Миришеше на водорасли, корозирало желязо и замразена риба. Споделихме всичко. Падна ми се шикозно палто, часовници, дамски верижки, кръвта ми кипеше. Кипеше и си цитирах на ум Jean Genet. Събрах всичко, прибрах се, опаковах го и на другия ден го пратих на Диди. След два дена:
– Уау, Слави, любовнико, това е mirage. Вишневи сънища, вермелинови видения. Ти си Ангел, Слави
– Хм, Ама не съм чак ангел де
– Ангел си ти Слави, разбираш какво мисли една жена
И така си я карах аз. Нямах какво да ям, ама вкъщи фул с крадени бижута. Крадени бижута и стихове на Genet. И един ден. Лятото. Диди ми се изръси. 5 дена пред огледалото стоя да се облича, да се съблича и да се кинти с тези дрешки и бижута. Хубава ли била? Отвръщах – божествена. Тя се контеше, аз се наливат с бира. И един ден ми каза, че искала да я разходя около кейовете. Кейовете, значи. И тръгнахме към кейовете, Диди, и аз, тези сини следобедни кейове, пълни с vip куртизанки, lemonade, и кораби, идваха значи тези кораби, заспивах, събуждах се, бяха отплавали, моите обувки на пода, и върху тях дантелите на Диди , и върху дантелите на Диди моето Норвежко яке, и върху моето Норвежко яке, бижутата на Диди , и над тях, солени божествени дихания

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

 

Comments

comments