Емилиян Иванов – Невидимият

Култовият представител на търновския ъндърграунд, поетът и писателят Емилиян Иванов, се завръща на коледните страници на списание „Нова асоциална поезия“ с апокалиптичния трансцедентален делир на най-новите си стихове. Нова асоциална класика чиста като сълза на невидимо божество от езерото на сърцето.

 

Русалката е върху бицепса на циганина
татуирана, и се оттам усмихва и си мисли;
спомня си пандиза, в близкото си минало;
в ръката, тя опитва още повече да се притисне –

мургава и яка; солената ѝ пот пои я и насища…
На русалката умът не спира да разнищва
въпросът за невидимите образи и нищото.

 

Невидимият

Макар да е невидим – съвършено, той никога не спира
да се крие – в зимника, под леглото, на тавана, във килера… –
навсякъде, където в своите предели светът му се простира;
и само друг невидим – като него – можеше да го намери,

да открие; прозрачния му лик да зърне и, сетне – опише;
едва да надникне – за миг – в кътовете му тихи и скришни;
за да узнае [накрая], че е невидимият, същевременно, грозник.

 

Песен за лепилото

… а доброто лепило е пот
от челóто светло на Госпóд;
от кърви мъченически е серум;
от майчини сълзи – елей; и плазма
от отческа нежност и твърдост желязна…

Лепилото, дето крепи,
извира от мъдро сърце –
едва, когато затрепти
във ритъм многохерцов;
с нечувани, безкрайни честоти;

със пулса на самото Битие,
щом то във вечния си миг,
се впусне – стремглаво – навътре
в себе си, във своя непокътнат

кръг да се сбере; в безкрайно
малкото – да бди и крепне, трае;
като във топчица, съшита от парцали –
на Хераклит децата, със която,
от предвреме да играят –
във вечността – и по-нататък…

 

Ловецът е парализиран от инсулт –
изцяло; но сянката му – нощем черна,
денем – бяла; и винаги – невидима;
все по-неуморно броди, и промъква се
към храсталаците – за зайци; към брега
на реката – за патици

 

В памет на Кирил

Върху тялото на пътя, тромаво,
пак капка спирт отронвам;
и там лика ти виждам как наново
спира, да заври я кара; как прогонва

всички други отражения из нея, но виновно,
някак, взира се в Небето, погнал с поглед
чорлавите дири на безкрая; а разтрогнат,
горестен и очарован, той разтваря

своите обятия, излети от стомана,
сякаш – да поеме твоята душа пияна
в тях… А Господ се усмихва и нарежда
на всички Престоли, бокал от надежда,

прелял, да поставят пред мене – лек и елей,
чудотворен – за твоето ранение…

 

*
… и стана черепът ми диадромос;
прùтвор, сумрачен, на Тъмната гора;
имам в сърцето си езеро – сòмове
черни, там плуват към бъдната,

още несбъдната, мътна, незнаена –
иднинà; и в устата си носят парчета
калай, за по пътя към дъното…; нека
със тях да играят си, водните духове,

всеки – погълнат изцяло – от мекия
блеск, невинна белота

 

*
Отдавна УЖАСЪТ си беше обзавел апартамент
в сърцето на един човек – просторен и широк,
и с изложение – северно; и още никога, и за момент,
не беше той отивал по-далече от съседния блок –

от дробà, в същите, тия гърди, възвисèн;
в секунда не беше отстъпвал, дори: никога,
той от своя терен, и „Тук аз съм при себе си”,
бе някога, преставал да твърди.

 

*
Имам нейде, в мозъчните фуги,
странно име – на Трихексифенидила;
и никакви чужди конструкти – по-груби –
празни и фантастни, моята душа не е родила…

Имам в ума, във дъха си понятие,
за жизнена, някаква, чиста субстанция –
една официална форма в необятните му,
негови обятия – инстанция

първа – за трансцедентален делир;
и финална – за насъщен и безкраен пир…
Има, има във Трихексифенидила,
благи гласове със трели мили!

 

*
… Козите пуснал съм в небето –
от пашата благосолена
във лазура да пасат; където
светлина прохладна е явена
и въздухът тъй крехък е, и лек;
и неговото кадифе – ефирно,
синьо, уханието му – по-меко
от сребърното рамо на дъжда –
далече над дъха на формалин –
и сáмо носи, полъха на мир…

… козите си пуснах в небето –
към слънчеви поля ги пратих;
към неговата твърд поеха –
там да ме чакат, после всяка рат…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments