Юлия Радева – Екзекуция

Кръвта ни се излива по небето и се превръща в мрак. Тръгваме си с вятъра, докато забравяме слънцето в най-новите стихове на Юлия Радева. 

Александър Арнаудов 

 

*
А душата ми вързана
между червеното небе
и зелената земя,
между страховете от бъдещето
и желанието да се родя отново,
Скакалеца на лято се облича в живота и тръгва,
пеперудата плаче и иска да бъде изтръгната
и крилете и пълни с живец,
колко много пътища а аз
тръгвам в празното, да те търся
да те викам,
ти си в музиката която написа за мен,
ти си човека който винаги ме разплаква,
оставаш жив
догма
безусловната истина вместо „обичам те“
тъпчеш сърцето си в бутилка,
запалителна течност сред солено небе
дъжд от сълзи думи и скреж сред лято …..
задъхано дишам
тичам с разпиляни ръце
празно е ала
в дъното на сетивата ми си в прегръдката ми
и в тишината на разплаканото ми лице..

 

СЛЪНЦЕТО ПАРЧЕНЦА ЛЕД

Ще си поговорим тихо,
само времето ще вика –
недостигам….недостига,
после ще налея вино и ще си изтрия устните,
вали,
гроздове се ронят и ухаят както някога
както някога….
по улицата, вятъра мълчи
в гърлото ми слюнка адова горчи,
мъча се преглъщам и сълзи,
лозницата скърби със мен и се надява,
мамят скършените чепки. или плачат….
слънцето парченца лед стопен
въздишки
цвят до цвят
без блясък небето е до мене и дъгата …
В руното на лятото се скривам
там ухае всичко всичко даже
ти си още…
А, е тихо…..тихо…..

 

*
Каза,че тръгваш..
Нарисувай ми вятър в очакване….
нарисувай вълна която се бори с минутите…
Сенки и стъпки…
Нарисувай ми залез.
препъвам се в слънцето – стигам брега.
Брега разполага с огромно море
а, аз….аз, обичам теб… Обичам даже
чашката с която пиеш кафе… по нея бягат устните ти.
Не посягай към слънцето
в небето е част от съдбата ми…
следи от сълзите ми сини,
За малко видях силуета ти…. силуета
сред празните лодки…..
Уморения кадър изчезна за миг-сама продължих,
по мокрия пясък…рисувам щрихи от минало..
Небето се сля с тъгата у мен…
небето почти се разплака……..
…………………………………………..
Нарисувах ти тъжна картина – бряг и море
това е всичко…..всичко, което оставяш след себе си…

 

ОСЛЕПЯХ ОТ ОБИЧТА ТИ

За последно помня
ослепелите си очи,
застинала усмивка по лицето ми
някой крепи рамото ми, стълба в небето,
– още две стъпала…
Кой повдигна камъка
кой раздуха огъня
циганка каза – не виждам път – чете ръката ми
по гърдите ми удари с чук, и устните ми сухи
мъжди сърцето
на разруха е – за мен като в сън,
––
Навън зимата рисува Бог, Боже колко е светло,
Тази сутрин съм още отвън
като пред екзекуция…

 

*
Даже обща чаша и маса нямаме
и свещи не съм ти палила,
по острието на ножа следи от торта и смях
на късове тежки,
изпопадаха очите ми за да скрия
мислите, псувните и слюнката,
по паважа – прозорци озъбени, изхвърлени столове,
Мръсниците спят спокойно
тях никой не сънува и не гали,
Не ми трябваш ….разбираш ли ?
Задръж си ласките, любовта е бунище щом стърже
в лъжовни метафори,
На ъгъла съм зад гърба ти
ухажвана, цяла напита от ласки
искрени старци ме искат и момчета доволно потриват пръсти,
в ръцете им, избеляла реколта от листове
ужким извезани стихове, ала
мъртви куплети …издъхнали в мене…..

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments