Палми Ранчев – След полунощ

Бог отдавна е разказал всичко в нас. Светът е пълен с нашите пространства, чувства, предмети и сенки, а утрото се опитва да ги превърне в домове. Светлината, с която всичко ще свърши, е наоколо в новите стихове на Палми Ранчев. 

Александър Арнаудов 

 

НОЩЕН ДЪЖД

Тези тъмни грамади, пълни
с хора, предмети и сенки,
слушат звука на капките,
неясния шепот на сенките.
Лесно изчезват в нощта.
И се появяват по-нереални.

Издължават се от смисъл –
потичат, изтичат нанякъде.
Остават само тъмни петна.
И часовете несигурност –
ще успее ли утрото отново
да ги превърне в домове.

 

ПЕПЕРУДА

Говоря в тишината. Но с кого ли?
Своето име ли да изрека?
Мракът покрива циферблата
на часовника, спасява погледа ми
от минутите след полунощ.

Заглъхва някакво сърце, замира.
И вече няма звук из стаята
да обикаля, докато накрая ме открие.
Не съм умрял – нещо с тялото ми става.
Виждам го, нагоре се издига,

поклаща се и спира, отново
се издига. В множеството от причини
за сънуване – не успява да се закачи.
В завивки омотано, на пашкул прилича.
На възможност пак да се родя.

 

БОГ

Някой отдавна говори в главата ми.
Едва се чува, шепти, а иска да го записвам,
настоява, досадникът му с досадник.
Какво ли толкова важно ще каже?
Дори не съм любопитен да науча.
Пускам телевизора, запушвам си ушите,
оглеждам – къде да се скрия. Наблюдавам
как думите надигат в мозъка ми къртичини.

Бавно израстват, издигат се, стърчат.
Накрая се досетих кой още говори.
Познах го по ехидно изкривената устна,
предният му горен зъб – разклатен от удар.
И ореолът около главата – тъмнееше.
Беше запалил фас от цигара. Каза ми!…
Не, първо дръпна дълбоко, задържа дима,
чак тогава ми каза: Всичко отдавна ти казах.

 

КАРТИНАТА

Мамка й на луната! –
повтаряше човекът.
Насред улицата. Насред града.
Няколко часа след средата на нощта.
Мамка й на луната! –
повтаряше и размахваше ръце.

Без да добави име на жена.
Без съперник, с когото да спори.
Забил поглед в паважа.
Мамка й на луната –
повтаряше и повтаряше той.

Фланелката му – парцалива.
И панталонът. И сянката.
И светлината. И нощта наоколо.
Мамка й на луната! –
мърмореше уморено човекът.

Стоеше прегърбен.
Лицето му не се виждаше.
Наблюдавах го отдалеко.
И бях сигурен, че виждам картината,
с която светът ще свърши.

 

СЛЕД ПОЛУНОЩ

Безсъние. После тишината
котешки запреде.
Нишка – тъничка, тъничка.
Не става за бесене.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments