Ивайло Мерджанов – Да биха имали криле

Животът е полет под тъмни звезди без кислород, обречен да продължава вечно отвъд себе си. Представяме ви акростиховете на гуруто на новата асоциална класика в България – Ивайло Мерджанов.

 

ЯНИСЛАВ ТРИФОНОВ (ЯНКО)

Явно туй ще е пътя докрая –
нисък полет под тъмни звезди без кислород
и когато на стъпка от Рая, утихнал
се вдигнеш – дръж в ръката си шепа мечти…

Любовта да е първа от тях. И щом с палеца знака укажеш
автостопа почакаш небесен – само
вяра в душата да носиш – то стига…

Тъжен вятър щом снежно по устните пее –
ритъм ведър – да свири китарата
иронична история тя да разкаже – сякаш на
фона на злото, или на действителност грязна –

обичта ми по-мощна да бъде и, силна от дъно
на тъмно море… И нежно нека разтвори небето ширни
обятия, та всичките – заедно – там, с верността
вечността – да, завинаги – нека весело нас съберат ни…

 

Д-Р НОВАКОВИЧ

Едри светли звезди се понесоха в мрака —
минали бяха и пъстрите пролетни мигове

или огъня стъклен погълнал бе вече цветята
луди билки варих, а сетне поемах наникъде…

Исках горе да ида, там зад облаци, живи звезди
ясен път ме въздига в цветята на златна заря —

никой нямаше тук, и конопено слънце блести
ефедрина те цъква… И се чува отнякъде глас:

царствай винаги — над самотния призрачен Град
а под кедъра благ, всяка болна душа съхрани.

 

КАЛОЯН КАСАБОВ

Конопени думи бавно към мене политат, тъй светли —
а въпросът пред нас набъбва в огромно ‘Защо’
Любовта ти трябва ли да бъде винаги по сметка?
Обичал си, значи… Както огъня буйно пламти?

Я ми тогава кажи, философе —
нощта по-дълбока, по-опасна ли е, от моето гневно сърце
като мълниите търпеливо, или… Не разбра ли какво ще те питам?

Ако думи фалшиви извадиш наяве, па макар и за моя утеха
снежна буря ще бъде дланта ми, към тебе протегната леко
а истини жарки по теб от сърцето, ще валят като жупел —

без да можем да мръднем дори, ни да бягаме никъде, знай го…
Облегни се на пейката леко сега и, усмихнат, рахат си бъди…
Вечността помирява, смирява, лекува, даже тежките наши души.

 

ДА БИХА ИМАЛИ КРИЛЕ

отново този град и тази черна самота есенна
ти дойде и за миг промени вселената
нищо след теб не е същото необратимо е
отново тия стихове неказващи нищо –
всичко каквото трябваше да кажа казах го
отново този град и тая самота черна

този път любов няма да се измъкна
обичам те повече от скапания си живот
защото тоя свят смаза всичко живо в мен
и едничкото изключение за което живея си ти

гол и сам градът се хили всеки ден насреща ми
разминаваме се с него като бегли познати
адът е нищо сравнено с ужаса на тук живеенето
димът от райските пожари издува облаците

и нищо след теб не е същото необратимо е

трябва ли да те убеждавам че спасението е любов
а враните са най-доверените ми приятели тук
защото те не се страхуват от самотата и думите
историята ми на жив човек приключва с теб

сигурно си права да не вярваш на никого но
аз искам стиховете ми да имаха криле и устни
минута би им трябвало за да те целунат
отново тая самота и този крематориум за мечти
ти си пътя посоката целта смъртта & възкресението
аутодафе в което хвърлям всичките си загинали стихове

 

АТИЛА ЙОЖЕФ

Слова разпилях – аз съм мъртвия в тъмните дни
ъгъла остър премерих на тясното твое сърце –

красотата на мъката, сякаш вечно из нас ще блести
разбити мечти и надежди за светлото «две» …

Улови ли мига, дето скръбта ми политна
шеговито засмя се и после ме стори на прах –

единствено мъката вечна е в нашите злобни души
някак все в теготата на зноя се губих, после мълчах.

Искаме обич, а всъщност докрая ще бъдем сами
единение няма, ни капка любов – огнени зли пустоти…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments