Велислава Кандова – Задушница

Гробовете са пълни и се чува единствено вятърът на самотата. Миналото мрази децата, които се отричат от живота в новата публикация на Велислава Кандова. 

Александър Арнаудов 

 

*
Мръсен маншон се
претъркулва през локвите
овалян в кръв, сополи и пясък.
Стотинка изпаднала, протрита от жулене, удавена, стърчи като носа на Титаник, опряна у камъка
глава, разцепена на две,
всяка поела по собствен път, сляпо загледана в собственото си бъдеще…
И един ухилен, нервен чичо
с каскет накривен,
захапал геврека,
загледан назад,
към тъмнината в седалките,
с разкапана цигара
и пепел у скута си.
Крещи:
– Ти за какво ще похарчиш печалбата
от златните пирамиди?!

 

*
Последен следобед
Той беше решил!
Това е последният следобед.
Потърка измръзнали ръце,
погали краката си,
нежно, всеки поотделно.
Чернилката трайно ядеше сърцето му,
слънцето липсваше.
Сам в огромната къща.
Опипваше чашките.
Докосваше студените им ръбове
обвити в златна боя, кому е нужно чаша и чинийка,
от фин, бял порцелан и тия рояци сини пеперуди.
Сам. Чайникът имаше малко нащърбено капаче.
Беше се търкулнало от масата, някога. Дълго се ядосваше, че любимата му ще го упрекне в немарливост. Защо не е купил нов сервиз с 12 чаши, чинийки, чайник, каничка за мляко, захарница с чисто нов позлатен ръб. Той потърка покривката, ленена, бяла, изгладена, огромно, релефно, райско поле,прилично на гробище с теменужен букет по средата, забоден точно на еднакви краища от свършека му.
Премести поглед на стола, загледа се през прозореца и откри точното място! Сухият клон на вишната, достатъчно здрав, но и драматичен за край. Дори даваше някакъв шанс за минимален неуспех. Тръгна нататък, бързо местеше краката си, все едно друг ще го изпревари. Духаше силен вятър. Изкачи се, протегна се и увисна. Дълга паяжина се проточи.
Паякът полетя.

 

*
Целувки на гладно
От лятоска спрях цигарите,
жените отдавна…
И сега алкохола
И все пак….И все пак
съм производител,
и няма как
да не опитам,
туй що ще се пие
от арни люде…
Майната ви на всички!
Без пороци,
без лица, без сърца!
Без прозорци
от които да скачате,
без въже,
което да свърши вашата работа.
Без нож,
който да разполови пътя на вените Ви.
Без любов
ще умирате прави.
Изпразнени
в съвършенството си.
Ще издишате с побелели
и жадни усти –
обичай ме,
обичай ме,
три пъти,
припадайки в черната смърт.
И тя ще целуне устите Ви

 

*
Чувам ви
Още една нощ,
тиха, прилична на пресен гроб,
току що отъпкан
от крачка на познати.
Ръце и крака
били близки, хвърляли камък
върху камък
и буци прясна кал
на хубави лъскави парчета.
Бялата дреха
и празните длани,
скръстени
на притихнала гръд,
все още розова.
Все още устни,
нецелунати, полуотворени,
шептящи – Тук съм…
Отвори!
И безброй тикви наместо глави,
оранжеви, лъскави,
и без уши.

 

*
Две риби подай ми
дълъг розов език
слива се със стъклото
полепва мъгла
мрак е
на масата има чиния
препълнена с веяна риба
една от тях лежи напрегнато
върху мазния плот
има следи от восък
на който са издълбани имената ни
а ние отдавна лежим
по кутиите
това на прозореца
аз ли съм
или си ти

 

*
Задушница
Всички погребани хилят се
с широки, бели, чисти зъби,
живите млящят вафли,
не се усмихват,
за да не се разкрие лепкавият шоколад,
пълзящ към сърцето.
Какао и палмово масло
мехлем за душата.
Добавят щипка сълзи
за овкусяване
на живота пълен със сополи
и едно безкрайно преглъщане

 

*
Нещастен брак
нито един
оргазъм
в семейното ложе

 

*
След баня,
оставям кожата да диша,
влажно и тежко,
като охлюв след дъжд.
Не бързам,
гола стоя до прозореца,
загледана,
в липсата на море.
И се мажа с благовонни масла,
за консервация,
за да ухая на жасмин,
дори у смъртта.

 

*
Шушляци
копелетата по пансионите
не вярват
ни на майка, ни на детелини и пускайки им лили иванова експериментално
можеш да загледаш устничките им, набръчкани и сухи
жадни за любов
все по- сбръчкани
старчески стиснати
страстно
усещаш ли горещите им ръце
опипват те, преджобват душата ти, а ти си празен
от мига в който си свършил някъде в някой
без любов
но много истинско
детелини, детелини, детелини…

 

Сблъсък

Сам в миналото настоящето и бъдещето.
Мразещ децата,
отрекъл се от своите,
с лукава усмивка,
в кукерски костюм посреща децата Ви.
Отключва нежно вратата, превърта ключа.
И подава своя гол, розов бонбон
с черни мустачки
на жадните за повече празници,
а вие дома пиете…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments