Славка Красимирова – Нищетата

Запълваме празнотата в нас с мълчание и намираме спасение единствено в нищетата на края. Есента ни показва пътя, докато мракът ни обгръща в кратките разкази на Славка Красимирова – дебют на страниците на електронно списание „Нова асоциална поезия“.

Александър Арнаудов

 

*
Галеникът на съдбата, наследникът на два богати рода, завършил „Сорбоната“ в Париж се разхождаше из пазарчето. Наскоро жена му го бе напуснала, а той пък своя страна бе напуснал младата си любовница. Висок, плешив, с воднисто сини очи, на години повече от петдесет, бе решил днес да не пришпорва малката, спортна кола, а да си купи тиква и да се опита да я свари. В края на пазарчето, вдясно една селянка с дълга плитка до кръста прикова шарещия му поглед и той се отправи натам. Спря пред нея и каза – Знаеш ли, ти ми харесваш?!? Жената се присви, изчерви, преметна назад плитката и сведе поглед. А той продължи да й говори сякаш нищо преди това не бе казал. Заразпитва за тиквите. Помоли да му избере най-сладката, а тя таман се бе поуспокоила и той отново й рече – Искаш ли да пием кафе заедно?!? Нали нямаш нищо напротив да ти подаря едно цвете? Тя пак запламтя, незнаейки какво да отговори… Галеникът имаше всичко и всичко можеше да си позволи. Но душата му бе раздрана и разпокъсана. Искаше празнотите да бъдат запълнени, закърпени… дори би позволил разпокъсаната му копринена душа да бъде закърпена с големи конопени кръпки, зашити с канап и губерка, стига да са от ръката на селянката, с дългата коса. Есенно – за копринените души проядени от молци и конопените кръпки.

 

*
Днес е неделя. Лицемерието без покана пристигна на гости при Нищетата. Похапна, пийна и се настани в креслото. За добро храносмилане изнесе реч на Нищетата, която го обгрижваше, затаила дъх да не му настъпи случайно опашката и да се чуят крясъци до небесата. Днес е неделя. Дядо Господ си почива. Няма кой да раздаде справедливост.

Когато не виждам пътя и мрак се опитва да ме прегръща…

 

Станка

Висока, слаба, съсухрена, с очила и накъдрена коса – Станка. Станка продавачката от последния щанд в дъното, не спираше да хвали и продава стоката. Продаваше обувки и го правеше толкова майсторски,че можеше да ти свали скъсаните обувки и да ги продаде за нови. Никой не си тръгваше без да купи поне чифт. Всеки ден по обяд идваше при нея съпругът й Иван. Той не отстъпваше по външен вид на жена си, само дето беше плешив и очилата му бяха слънчеви. Станка, като го зърнеше, се затичваше към него, за да го целуне и заразпитва, дали е закусил, пил ли е кафе и взел ли си е хапчетата за кръвно. Иван отговаряше чинно с да и си тръгваше. После идваше дългоочакваният момент, когато Станка заразказваше случки от съвместният им живот. Най-смешни бяха историйките за покупките на Станка и оправданията пред цербера, така наричаше тя Иван. Та, Станка работела в КОПА и каквото й хареса си го купувала, но когато го обличала, Иван я поглеждал с питащ поглед за новата придобивка, а тя му отговаряла, че е подарък от сестра й, снахата, приятелката…пък и му се карала, че не помнел. Но…купила си Станка кожено палто и като се накиприла за НГ, Иван едва не припаднал. Може пък да си е помислил човекът, че Станка си има любовник и това е подарък от него? Опулил се Иван срещу Станка гледайки палтото и аха, аха да метне топа в догадки, но Станка вече си имала версия. Започнала да проклина и да пустосва онези от химическото чистене, че й сменили палтото. Дала им тя старото, а те проклетниците ново й върнали.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments