Стефан Гончаров – Прогнози

Иска ми се да мога да се (само)определя чрез негативното пространство в живота ми – нещата, които не съм преживявал, качествата които не притежавам, хората които не съм (но обичам). Мълчанието е единственото нещо, което бележи творческото израстване – да знаеш какво да не кажеш и къде да не го кажеш. Житейският опит, като всичко в живота, може да бъде нож с две остриета. С годините някои хора започват много да си вярват и си мислят, че техният опит им дава монопол над думите им. Както пише някъде Лиотар “думите си спомнят думи” и ако не се научиш да пристъпваш сдържано и скептично към собствената си употреба на езика, рано или късно, ще се превърнеш в графоман.

Стефан Гончаров

 

Прогнози

Вече никой не пуши. Никой не те разбира. Руси сенки се влачат по улицата. Държат се за ръце и събират дъжд. Светлината е сляпо парче плът. Космати израстъци нарамени от вятъра. Много зъби и още повече челюсти задавали неми въпроси на отрязани езици. Пълзящи, червени, подпухнали и мокри. Като целувка, която обрязва и повежда рани и пясъчни бури в нощта. Пустинята и емигрантите се срещат. Жестове и думи се давят на границата. Никой нямаше да ми даде да те докосна, ако не изглеждах като онези, които ближат цимента и пазят улиците ни. Онези между униформата и възбудата. Те са кръстовището и катастрофата. Нарязани гълъби вечно кацат в краката им. И аз се приземявам. Близо съм. Ада се вижда. Невидими сезони назряват в промеждутъците. Пътят е Боже знам къде съм, но теб те няма. Груби ръце извиват дънери проядени от червей и златна плесен. Женски тела се пръскат на трески като фойерверки по ръцете на убиеца. Ковчези летят. В небето очертана, геометрията на спасението отблъсква и най-закоравелия теолог. Облаците са телевизионни кули, запалени в “ще се върнем след рекламите”. Самолети се губят в огъня. Червена, мъглата се спуска. Воайори събират падащите листа. Есента скрива всяка несподелена любов, добрала се до късната емисия. Короните на дърветата разгръщат черни паяжини. Погледът ми се оплита. Пространството около клоните заеква. Шумът е паякът, който се промъква в паузите. Тишина никога не е имало. Само спомени от друг живот, състоял се след смъртта ти. The sweet hereafter. Подземие пълно с изядени кучета. Невидими лица скрити в огледалото. Срещи с непознати отсъствия. Баща, който чука дъщерята, която никога не е имал. Онази, родената между етажите на всяка панелка. Зад мръсната стена, която гледаш тъпо всеки път, когато асансьорът заседне. Вътре в непрогледната, несътворима вътрешност на бетона. Шепот и викове. Сива страст. Глинени вътрешности и бели нощи. Като Ники. Глухото копеле, дето изражда сакати кучета, между кофите за боклук. Градът вегетира в утробата им. Опитва се да избяга, да изчезне, да се въплъти. Иска да умре като всички останали. Ники само помага. Крие труповете някъде зад мола на „Опълченска“. Проси пред сладкарница “Неделя” и чака някой да го пребие. Нощем повръща шоколад и кръв. Органите му са лилави птици. Ники е ято, което чака зимата. Времето му е броено, но не и сезоните. Пуска шегата всяко циганско лято. Пикае върху малкото сняг, който има и се смее. Отива му. Усмивката му пълзи по тялото ти като змия. От време на време се опитва да захапе, но никога не успява. Защото Ники носи зъбите си в джоба. Лявата му ръка винаги разравя тази невидима бяла купчинка. Търси нещо. Питам го какво. Казва, че на няколко пъти му се случило да попадне на нов кътник. Подкани ме да бръкна в джоба. Да си пробвам късмета. Казах му, че ме е страх. Ръцете ми са бели и лесно изсъхват. Ще се напукат и пръснат от студа. Няма да мога да посягам към теб. Ще седя в ъгъла и ще плача, докато ти мастурбираш. Ще викам, но гласът не е тяло и ти ще ме забравиш. Не мога да ни го причиня. Страх ме е. Ники вече е мъртъв. Лицето му отхапа бордюра. Никога не съм имал кубинки. Особено червени. Не съм педал. Ники беше. Преди да умре си го призна. Някой го накара. Обеща му още едно циганско лято, докато бъркаше в джоба му. Обеща му шоколадови фонтани и лилави брегове, когато усети нещо и го стисна. Обеща му да го забрави и изкрещя. Ники се свлече на земята и лицето му отхапа бордюра. Кръвта замръзна във въздуха. Ръцете ми са празни. Честит първи сняг.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments