Божидар Пангелов – Стоя в средата на вятъра

Безсмъртието е рана в земята, затворена от сърцето – стрелка на слънчев часовник, отмерващ вечността винаги в средата на вятъра, където е единственото ни възможно място. Представяме ви нови стихове от редактора и доайена на „Нова асоциална поезия“ – Божидар Пангелов.

 

краткия път

вае

реката
краткия път
на
камъка
в
зов
към морето

 

стрелка на часовник

и ако ти
и ако аз
се изправим
под слънцето
(за да измерим сенките)
моето сърце
ще е право
стрелка на часовник
наречен
СЛЪНЧЕВ

 

в средата

прозорците се отварят
прозорците се затварят

от момичето
от момчето
стоя в средата на вятъра
със зимата
със лятото

стаята се присвива и
побягва

 

Землемория

Във по-далечната луна
се скриха нощни птици.
И в този миг настъпи време –
Отказ.
Светулките искряха
над мястото, където
мъртвите ядяха прах.
И силата ми там изтече,
за да се затвори
раната в земята
наречена безсмъртие.

Сега съм никой
и съм смъртен.

 

Изостави Бог

„като последна радост слушай звуците,
прекрасната мелодия на тайнствена процесия,
и се прости със Александрия, която губиш.“
Изостави Бог Антоний
К. Кавафис

Да, чувам…
Да, Александрия губя.
Но кой от живите би казал
моя,
самият той, ако не е вечен.
Град на кръста
между Изтока и
Запад
богат на злато,
пясък,
сълзи.
Страх.
Да бягам? Да се скривам?
Да сменя Александрия?
Ти, който цял живот
пътувал си към нея.
От време съм готов
(от миналото лято)
Октавиан да срещна
макар да знам, че суета е.
Надежда празна
силния да молиш
понеже си тъй храбър –
ти, тленния.
В среднощен час,
като последна радост слушам звуците,
прекрасната мелодия на тайнствена процесия.
Не, не изостави
Бог
Антоний.

Александрия изостави.

 

Ave Maria

Грасия плена

Аве Мария!

Ти, която, свидетел си…образ
кристален във мен…
Виж ръцете ми обърнати с длани
Нагоре –
свел съм глава,
свел съм душата си.
Единствено моля се –
постави във ръката ми друга ръка,
ЧИСТА И ИСКРЕНА, всякаква форма,
но само една,
нейната
на Реката, която ще стигне морето,
изпълнена с есенен дъжд,
на Реката постигнала брегове
след дългото лутане,
на моята Река – като скръб и веселие.

И радвам се…
Грасия плена.

 

понеже никога*

този свят е страшен
без дума
осезание
и вкус
град
в който драскаш по дърветата
за да не кажеш .точка
и всяка любов. точка
страх ме е
от всяко любезно мълчание
от думите в думите за думите
за подутите коремчета на децата
за това че ти е безлично
(р) риба раковина рай
краят винаги е предизвестен в
точка
край
цветята на малката Ида

думата не трепти като в Сеговия
този град и
Слово

*никога е само за пророците
винаги

 

Прозрачна синева

Що има плявата с житото? казва Господ.
Еремия 23.28

Прозрачна синева.

Ти тъй далечна.
Подобно дума,
която не обръща
никой
срещу
никой.
И вятърните мелници работят,
за да премелят насипното
в хляб.
А той засища.
Понеже е делено зърното
от плявата.
И не застава брата ти
пред рамото.
И сестрата не захвърля
смет срещу.

А тя е кръгла и достига.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments