Валентина Йотова – След края на света

След края на света с удоволствие ви представяме нови стихове на един от майсторите на съвременното класическо писане в България –  Валентина Йотова, в декемврийското издание на рубриката на нашето електронно издание „Нова асоциална класика“.

 

Горещник без светулки

Толкова е тихо, като в гробище.
Рошаво е житото по пладне.
В сноп завързан, юлският следобед
в мрежите на скуката пропада.

Прежуря слънцето и лай на куче,
по циглите – и пепел, и коприва.
Денят дори забравя да се случи
понякога край млъкналите ниви.

Кой да върне оня смях на къщите
сред нежните фустани на липите.
Там само нощем сенките се връщат
и към луната като псета вият.

Не се прокрадва пушече, да вейне
перчем със дъх на топъл хляб отгоре,
да се надига юзчето, додето
накрая тишината проговори.

Пиян език за песни да развърже
воденица, оглушала от скрибуцък.
Неравен ритъмът й да остърже
ръждата в колелата на каруца.

Обесени на сламените плитки,
горещниците изтъняват тихо
и върху бобени изгнили притки
не скачат полудели скакалците.

А над родината ми – лист обрулен
изви подир последната топола
с една сълза, която се търкулна –
светулка в шепите на Бога…

 

Писмо до Господ

Дай ми няколко съвета,
Господи, та да не питам
всеки път, когато светне
слънчогледовата пита.

Сутрин – рано изкласила –
как събужда се зората.
Колко трябва да си силен,
ако те напусне някой…

Щом боли, като те лъжат,
сам-самичък как подмамваш
и човешката си длъжност
се опитваш да избягваш.

А водата ти горчива
с дума блага щом кръстосат,
болката къде отива.
Щастието кой ни носи.

Тази повратлива същност
не можах да разгадая –
как на враг се преобръща
вчерашният ти приятел.

Ти си мъдър – не придирям.
Помогни да проумея –
как без време се умира.
И до време се живее.

 

Предай нататък

Дали защото есента
е теглила черта на хълма,
та уравнения с листа
недостиг на небе запълват?

Селце в неясната мъгла
на циганка допушва фаса.
И три тополи край река
за неговия мир това са

трите различни начала –
бързо драснатите щрихи
върху напуканата длан
на селянина в низините.

Началото – да се родиш,
да изпищиш за глътка въздух,
след първа стъпка да сглобиш
от сричката човешки пъзел.

И второто – прозрял подир,
че всяка болка има смисъл
на вселенски ориентир,
да разбереш, че си орисан

за третото – че иде смърт
и стинe с дребните ти страсти.
душата ти на кръстопът,
зажадняла за причастие.

Това прошепна есента,
преди да се стопи до залез:
– Човеко, ако си разбрал,
предай на другите нататък.

 

След края на света

Червено беше слънцето и пясъчно,
светлици заиграха над главите ни
в един неделен ден подир обяда
и в гръмналите радиоемисии.

И как семафори във синьо светнаха:
– Отворен пътят е и все нагоре е,
и ви чакат на червената планета.
Мълчаливите й пазви проговориха.

Дъгата се разчупи в звездни залчета,
изрони се в трохи за гладни птичета
и разноцветни пърхаха крилцата им,
а после във зениците потичаха,

за да разкажат откъде сме тръгнали –
слепи – колко пътища сме извървели,
преди да писнат совите за връщане
и да превърнат в шепоти вселените.

Небето се заплете по етажите,
по улиците облаци потекоха
с онази крехка тленност на миражите,
прегърнали оазиси и трепети.

И бе така красиво – като в притчите.
Очите пиеха и дъжд, и люляци
По пистата вселенска се затичаха
крачета боси с плитчици разюздани.

От космоса се връщаха совалките
не бяха нужни повече скафандрите –
в мига когато хората пораснаха
и проумяха, че са просто ангели.

 

Прощален хляб

Тази нощ нацъфтяха черешите
и просторът с аромат се изпълни.
Как осъмнахме, блудници грешни,
в остъкленото утро над хълма.

Ненаситна, земята ни пиеше,
от изгаряща жажда напукана!
Като птица в небето се виеше
твоят шепот, покълнал по устните.

И продума ти: – Тръгвам си, мила!
Прегърни ме, до миг ще изтлея
зад смълчаното свъсено било,
след бодливия глас на петела,

който яростно с нокти и крясък
нощна дрипа размахва нагоре.
Оглушава ни яркият плясък
на крилата му. Острите шпори,

със които зората гравира,
разпиляна в зрънцата на нара –
сякаш в злато любовно извират
като топла и пепелна вяра.

По плетищата метнал парцалите
от изпраното утринно слънце,
с овехтели брашнени месали
мелничарят колелото развърта.

И просото на всяка минута
смила бавно, с прецизност и точност.
Само миг – и денят ще залупа
барабанно над сънните покриви.

Само миг. Точно толкова имаш
да завържеш за глезена мрака.
Ще се върна в окото на зимата.
Цяло лято, ако можеш, да чакаш.

И да слушаш от хълма отсрещен
тъмен екот с най-сладката слабост –
да съм ядка в окото на лешник
и душица – за тебе – във хляба!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments