Александър Арнаудов – Мъртво вълнение

Животът ни е мъртво вълнение – страданието ни хвана за ръка и изчезнахме в небето под краката ни. Декември ще бъде май, защото септември не съществува. Редакторът на списание „Нова асоциална поезия“ – 20-годишният студент по компютърни технологии в Шотландия Александър Арнаудов се завръща на неговите страници все по-мощен и уверен в зрялата дързост на своето писане.

 

мъртво вълнение

миналото ми е карта
към дъно
което не съществува

 

спомените с теб
са като смъртта –
който отиде там
не се връща

 

дървото на живота

небето говори
облаците са думи
в бурята
корените тежат
върху нашето минало

 

икар

крилата се виждат
когато не гледаш слънцето

през останалото време
са неговата сянка

 

слънцето е капан

никой няма светлина
затова търся изгрева
под земята

 

заедно

имената ни са присъда
изписана на гроба ни
в който почива смъртта

забравих моето

 

човек

животът е самота

и светът се разпада
в ръцете ти

любовта се прави от двама
смъртта също

 

едип

светлината ти знае
няма изход
от очите ми

 

детство

убий този когото ставаш
безсилието задушава
докато очите подминават света
спасението идва когато не се родиш

думите посрещат смъртта
с мълчание

 

деца

листата падат
и помнят корените си

калта носи
моя отпечатък

 

листопад

времето е наказание
по тялото на сезоните
плета чужда изгреви

ръцете ми падат
в отсъствието ти

 

равностойна размяна

Бог знае всички езици
и пак избира
да мълчи

 

молитва

тишината изговаря думите
с вятъра

изгревът ни забрави

умираме като звезди
в телата на птици

 

памет

единственият път на тялото
който не е изложен на показ
е Бог

ако животът е звук
аз съм тишината

 

история

всичко се повтаря
гроба на времето
отдавна е празен

 

историята е майка

гробарят те обича
никога не успя
да родиш живот

 

звездите мълчат
небето заобикаля птиците

като в клетка
земята се затваря навътре
никой не възкръсва

 

белези

времето е изразходено
можеш да скриеш света
в сянката ми

под кожата
смъртта не оставя следи

 

изгревът отваря очите ти

светлината ни дава за осиновяване
и така открихме дъжда

сянката ми цъфти
погледът се разкъсва
по всички посоки

 

спасение

небето се изкачва
на върха на очите
нощта свети
и търси мълчание

 

вярата лежи на пътя

на последния залез
протягаш ръка нагоре
вените се разкъсват
като светлината

ние сме небето

 

няма да дойде нашето царство

сами се забравихме
сами си отидохме
светлината бяга от нас

 

залезът умира

издишвам облаци
слънцето е заседнало в гърлото
докато дъждът отваря очите

светлината се опитва да избяга
от света ми

 

очите на тишината

гласът ти разкъсва
сенките в гледката
болката търси дома си
в минало време

смъртта те изпревари

 

ловецът на време

гората вдишва гледката
с очите ни

дърветата растат с нас
и разказват последния сезон –
времето в което сме заедно

 

разпятие

цветята са гравитация
в ръцете ми
изтича света

 

слънцестоене

нямам сянка
търся изход
в ръцете си

светлината не ме намира
увисвам на въжета
от тишина

 

отпечатък

отдавна изхвърлих
годините които натежаха
в ръцете ми

 

наследство

растеш в прахта
която светът тъпче
и погребва времето

мъртвите пушат
цветята които растат
на гроба им
и гасят слънцето

вятърът ни разпръсва
по земята
и смъртта ни събира

 

краят на света

тишината е време
ръцете ни залязват
няма светлина
белезите изплуват от дъното
по кожата на земята

 

зимата прощава

светлината замръзна
под стъпките на небето
в града в който не се родих

изгревът обикаля празните улици
и търси ръцете ми
за да стопи разстоянието
до следващата гледка

слънцето е зазидано
в очертанията на мъглата
и намира покой
само когато времето
сменя кожата си

 

витлеем

единствената истинска молитва
е дъхът и погледът на звяра
докато ровят небето
и слънцето слиза в краката му
родено преди света

под стъпките му
земята се разтваря

всички го наричат Бог
аз виждам човек

 

светът върви срещу мен

самотата се крие
сянката ми придържа небето
в краката ми

ако копая гроб
ще е за двама

 

времето не остава

кошмарите заспиват с града
в утробата строят стени
и израждат живота

страданието ни хвана за ръка
и изчезнахме
в сенките си

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments