Лъчезар Лозанов – Билярд с котарак на име НеАйнщайн

Изключително много са оръжията, които се стремят да те вкарат в квадратчетата на позната, решена кръстословица. Ако нямаш усещането на откривател, за това, че всекидневното пребиваване в света е о-чудняване, тоест да виждаш нещата като чудо, поезията няма смисъл.

Лъчезар Лозанов

 

Билярд с котарак на име НеАйнщайн

Да си нещо по-малко от Айнщайн
е така унизително. Осъзнавайки,
как повърхността на времето
ще се успокои, успокои.
И никаква следа, няколко квадратилиона,
молекулите ти се разпадат
успокоява се повърхността, успокоява се.

Така е унизително, болката да си нормален.
Да си фуния на семейството, на неговите
квадратилиони бездействия отвъд бедствието
да поддържаш машината човек. Да поддържаш
тихота и ред. Спокойствието, повърхността
на времето, не би трябвало да се осъзнава.
Но наближава. Наближава.

Котките не го осъзнават. Ако не съм Айнщайн
бих искал да съм котка. Да се протягам. Да виждам
горе мъждукащи мишки. Да дърпам опашките им
да съм непокорен. През март да извия гръбнак. Винаги
ще се опитвам да пресека шосето на някоя кола.
Шофьорът се плаши от цвета на моята кожа
и скоростта, с която пресичам. Не съм Айнщайн
не унизително ще плача, докато повърхността – макар крива,
ме влачи към мастилена дупка, и ме търкаля
окръглен, нормален, неподозиращ присъствието ѝ.

Един котарак на име Неайнщайн,
разделил месото от кокъла, неосъзнал
страха, къде се събират подробностите с опашки
в човешкия хаос – една къща с две липи отпред
полепнали по нея. Билярд хукнал
към една еднакво печеливша
и непечеливша
Комбинация.

 

Не ми се плашат

Бе човечец, минал през живота си,
като бълха – подскачайки да се прехранва.
От южно село – вкопан във планината,
до старшина израсъл. Властта,
прорасла във решителност. Уплашил
десетината съселяни – единствен
бил способен да застреля
прасето на едно крими от селото,
дето го пускал през ниви и дворове
да рови и съсипва.
Четири дена лежа до мен във болницата
със счупени ребра.
Вайкаше се за 150-те си овце и 13-тина
кошера. “Остарявам – каза на 70.
Не ми се плашат вече… Не ми се плашат.”

 

Скъсано

Менискусът на този едва заченат век
е скъсан. Утайката от дъното извади
извлек
от растителност, стомаси, чанти.
Реката
не е крак – да се прегъва и проходи.
Загуби ли посока става блато.
Крака, гърди, протегнати ръце
извлекът без минало и хоризонт –
без опната антена вертикал
опъва знамето на свойта алчност
и зверове не трябват. Императорът
е знак за залез.
И рибите сега, превърнати в къртици,
дълбаят, лазят.

 

Не на място

Планина. Всеки път те проверява
дали си подготвен. Въоръжен
с причудливи съоръжения. Брезенти
нахлузвания, самота, отопления –
всеки път изпитът не е последен.

Стана последен когато попадна
случайно и не на място.
Вледеняване – вятър от изток,
вятър от запад: снежни стърготини
за няколко часа. След това може и да е слънце
хората се смеят
само купчинка напомня за теб.

Забелязват я за малко
и се разлетява.

 

Очи

Сред многото очи на Аргус
две ме гледат с внимателни процепи.
Ще си отиде публиката
и очите му едно подир едно ще гаснат
но тези двете ще ме съпроводят будни.
Прекалено будни и внимателни.

 

Откъм чернотата

Слушах концерт на Чайковски
и все едно къде се намираше –
галех твоя корем, изучавах ушните миди,
слизах по звездна система.
Нищо, че ти вероятно спеше до своя мъж,
вкопчана. Нищо, че беше уверена колко съм далеч
безскрупулен, несъобразен с обстановката.

Слушах докато
се спусках върху релефите на твойто тяло.
Докато
се намъквах в процепите ти
без неудобство,
че наблизо спят децата,
без неудобство, че съм ти враг.

Разтворен съм в кръвта и мозъка,
където раждаш своите заплахи –
усмивки, спазми, мозайки,
спускащи се по наклона камъни.
Не камъни,
търкаля тревоги Чайковски,
несподелености, драми
и свлича мойта кожа, твойта кожа
за да покаже капковидното ни съществуване,
просветляване и притъмняване.

Иззидва тягостни килии, неистовото им събаряне,
зидането им отново с блокчета от светлина,
внимателното им нарязване
внимателното умаляване,
за да не усетиш пирамидите и моя жезъл
в династия от параходи
в кръвоносие по нилове и амазонки,
с които се разполагам в теб,
преди да дойдат балсаматори
с очи опесъчени
и форми за отливки.

Музиката налива нажежения си бронз,
за да могат утре по изстиналите ноти,
по ръкоплесканията – да се досетят
от друго време други хора, други жажди
че им липсваме
че празнота кънти,
когато силно и самотно си се вгледал.
Но с кожата усещаш хилядолетни обитатели
растения, черупчести движения
да ти проправят път, намигайки
откъм чернотата.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments