Да подканиш думите да дойдат – интервю със Светослав Савев

Безспорно е, че в последните години българската литература търпи динамично развитие, появяват се нови автори и много нови книги. Разбира се, не всичко написано оставя трайна следа след себе си. Но е изключително обнадеждаващо, когато млади хора носят в себе си потенциал, който може да се развива.

Талантът се крие на неочаквани места. Когато за първи път видях Светослав Савев, не очаквах, че в едно толкова младо момче се е скрил огромен талант, релевантен на една стара душа. Но когато „влязох” в текстовете му, разбрах, че е закономерно, защото Светослав живее на небето, между Луната и Слънцето, чиито очи са кафяви.

Успях да поговоря за това с него, дни след като дебютната му стихосбирка „Момичето със слънчевите кафявости”, излезе от печат:

Ива Спиридонова 

 

– Кой е Светослав Савев и защо да го четем?

– Непринуден човек, който се смее малко повече от нормалното и се опитва да бъде пълноценен. Той се чете в случаите, в които се чувствате неразбрани. Той ви разбира.

– Кое е „Момичето със слънчевите кафявости“?

– Ключът към моите най-дълбоки лутания вътре в себе си, които, естествено, се отразяваха и отвън. Сметнах за честно да кръстя книжката така, тъй като именно въпросното момиче най-сериозно ми разклащаше равновесието в последните 4 години. Иначе не е посветена на нея. По-голямата част от стиховете са за нея, но пръст имат и още 2 или 3 момичета.

– Като издадеш думите си на хартия, променяш ли цветовете им? Стават ли по-ярки?

– Цветовете са там отпреди думите да си създадат собствен живот. Като ги събереш концептуално в едно цяло, например книга, може би се избистрят по свой си начин.

– Как идват думите? Слънчево – кафяви ли са обикновено или имат и други цветове?

– Изисква се определена наблюдателност и ловкост, за да подканиш думите да дойдат. Те си стоят, твоята задача е да ги намериш. Изключително разноцветни са, иначе слънчево-кафяви могат да бъдат само очи, коси, кожа, излъчване, атмосфера, момиче.

– Любовта, болката и поезията случайно ли са в женски род?

– Съвсем не. От скоро се замислям защо Бог е в мъжки.

– Дали наистина Бог не е дете, което си играе със сърцата ни – балони, стиснало небесна топлийка?

– Сърцата на по-чувствителните натури биват жертви на тази игра. Не е много приятно, но пък се раждат книги.

– Според наблюденията ти върху растежа на небето, можем ли да растем с него и ние, мечтаейки?

– Можем. Нужно е да разкараме сивите облаци от живота ни. Тогава небето започва да се изяснява лека-полека, но без действия, естествено, всичко виси във въздуха. Без бачкане няма растеж.

– Луната или слънцето? Къде живееш ти?

– Луната и слънцето живеят в мен. Те са двата ми полюса. Животът ми може да се резюмира като непрестанно търкаляне от единия край към другия.

– Очите или сърцето? С кое обичаш?

– С каквото мога.

– Кое е последното стихотворение, което написа? А кое ще е следващото?

– Последното ми стихотворение може би е и любимото ми мое. Казва се „Улавяне на мига“ и гласи:

тя проговори
с глас на пролет
и въздухът започна
да се мести на
отделни парчета

някои започнаха
да обикалят около оста си
други поглъщаха светлината
трети се свиваха
и разширяваха

в този момент
едно дете духна
глухарче
а аз се зачудих
дали власинките му
ще минат през някои
от парчетата
в които все още
се чува ехото

на нейното не

 

Интервюто подготви Ива Спиридонова.

Comments

comments