Божидарка Божинова – Черният лебед

Романтизмът на 19 век, лермонтовият демонизъм се опитват мрачно и лирично да обладаят сърцето ни в „Черният лебед“ на Божидарка Божинова. Любовта и мистичната нощ на душата са вечни теми дори след края на Нова асоциална поезия и света.

 

Сенки

Бавно залязва вечерното слънце.
То е различно от онова, ранобудното,
което сутрин рисува сенки в очите.
Така и не стигнах до залеза.
Моята светла сутрешна половина
има девет живота. А мракът е само един.

 

На място

Няма място
в косата му, нито на лявата буза.
Драскотини в лилаво
попиват капките нежност и пот.
Аз съм навсякъде.
Нещо невинно ме спъва
по пътя към дъното.
Искам да го изпия.
Да е целият мой.

 

Жизел

На ръба на сцената, до пианото,
изведнъж си спомням,
че съм пропуснала
последния пирует на Жизел.
И поклона.
Тихо.
На пианото някой продължава
да свири.
Завесата пада безшумно зад мен.

 

Черният лебед

Оставих желязната порта
открехната.
Разсипах себе си
по пътеката с розите,
за да не се изгубиш,
когато дойдеш за мен.
Да ме намериш,
преди да съм станала лебед.
Не харесвам магиите.
Доброволно си давам душата.
Стягам дъха си в корсет.
Нося гривна на глезена.
Тихо влез.
По косата ще ме познаеш.
Откраднах ти плитките –
завържи ме на възел и бягай.
Аз съм Черният лебед.
Ти си мен.

 

Оловният войник

Не намерих Алиса
в дълбоката заешка дупка.
Не открих Пепеляшка
да ѝ върна обувката.
Стъпвам на палци.
Одилия и Одета
с дивите лебеди отлетяха.
Аз останах до огъня
да обичам и пазя
моя верен и нежен
оловен войник.

 

Така се разказва

Полунощ е само
измислена граница
между вчера и утре.
Тиквените каляски
се превръщат
в храна за птиците.
Така се разказват
съвременни приказки
за любов.

 

Нощ

Не е сън.
Дяволи пият луната.
И си мечтаем да съмне.
И ни е трудно
да си представим
какво е денят
без индигова
дяволска нощ.
И убиваме себе си
в огледалото.

 

Крила

На върха на пожара,
в устата на огъня,
на края на нищото
ходя на пръсти
по счупени стълби,
падам в небето
и го взривявам.
А на гърба ми,
под щурите
сламени кичури
никнат отчаяни,
златни и яростни,
дяволски
диви крила.

 

Катинар

Целуваш лицето ми
и всичките дяволи в него,
които се хранят с доверие.
Изпиваш езика ми
и поникват божури
от слонова кост.
Вържи ме на възел
с косите си
и счупи катинара
с моите
дяволски нокти.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments