Невена Борисова – Диалог на мизантропи

Поляната на старостта е почти безлюдна. Под пластовете на човешкото откриваме детски спомени. Всички сме облаци без строй в новите стихове на Невена Борисова. 

Александър Арнаудов 

 

Диалог на мизантропи

Повечето хора не са добри, нито лоши. Повечето са по средата.
Преразказани думи на Платон за думите на Сократ

Аз никога не съм обичал хората,
ще каже мизантропът и ще бъде прав.
И не в това, че той наистина не е обичал никого, а
във това, че е препоръчително това, което казва.
Аз също мразя хората, му отговаря втори,
научиха ме те самите, от детството ми още (би трябвало
поне тогава да изглеждат мъдри и добри),
от юношеството и в настоящето. Боя се, че така
ще бъде и във старостта, макар че нейната поляна
е почти безлюдна. Единствената обща приказка
на мизантропа с филантропа е когато вторият
се измори. Понеже първият, разбира се, е поначало уморен.
За Бога, колко са противни хората, особено когато
се преструват на добри. Особено когато го играят лоши.
Особено когато във галерата с камшика бият, или когато
робите убиват нощем държалия бича. Когато спорят хората
са лоши. А може би – противни само. И когато премълчават.
И когато губят. И когато побеждават. Когато пишат стихове за любовта,
играейки си всъщност с пепелта. Когато ги четат.
Колебая се кога са най-противни. Когато са все още живи, или мъртви?
Със здравите тела, или – със болните души?
И каза вторият (над чашата с изстинал чай): Понеже няма път извън това,
ще трябва да направим кръг. Противни са и
хората, които мразят хората. Което пък указва,
че и този безполезен разговор е тъй противен.
Остава да се молим. Някой не-човек да ни обича,
каза първият на тръгване.

 

Облаци без строй

Поети вече са сравнявали човешкото ни тяло
с лученото. Това неподозирано ветрило тъкани,
което тъй ни плаши, което е така безпомощно
и крие сълзите и гниещите люспи в себе си.
Но не е ли така и със душата? Тя също се дипли, увяхва,
носи своите пластове запъхтяно. Наблюдавам същата тази душа,
подобно огледало, отразено във огледало, и виждам
едно досадно момиче. Досадно? Да, то непрекъснато
се явява пред погледа, затъмнява футуристкия ми
бинокъл. Тази малка вещица, тази голяма малечка, тя
стои на книгите си като на престол, като на грахово зърно,
разхожда се по тънка лятна рокля по перваза, пуши.
Но тя не иска да се хвърли, не. Тя иска да усети
вятъра във неговата всеобхватност.
Не знам дали е по-скоро тъжно, по-скоро хубаво,
но това момиче все там, в чертога си спи, сънува.
Омразни са ми нейните сънища, този бездънен кладенец.
Тя ми припомня детството, после – чаши звънтящи, момичешки смях,
буботене от самолета излитащ, което обичам безкрайно.
И четенето на стълбите на студентската къща, запъхтените лекции, после –
маси – циркови трибуни, улиците капилярени,
горите от липи и погледи – добри и зли. Спомените,
тези облаци без строй, те зависят от всеки полъх –
в същата степен, в която и от ураган. За мен е важно как,
момиче тънкокръстно, понякога пристъпвам плахо
към онази всекидневна, във която ме очакват строгите очи.
Аз помня дългите рокли, коси, които моето тийнейджърство плетеше.
И музиката помня. Лежейки, с вперени очи нагоре, тогава отново възкръсвах.
Помня костенурката (квартално дете как я изпусна и пяна на устата й
дантелено се надипли), малкото коте, гълъба на терасата, изцъклените риби, раждащи запетайките си в аквариума. Книгите подадени от ръката
на милия брат. Бабите, лелите ми, разбира се. Сякаш се чудех кого да обичам
най-много и кого – най-малко. На кого най-приличам. И на кого най-малко.

Призрако от мойто детство, аз не знам защо със теб завършва
това стихотворение.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments