Бистра Иджома Окереке – Белязана

Любовта и самотата в нея, небето като продължение на сянка, черното и бялото в сивотата на света… Адът е там, където те няма. И където аз съм.
Представяме ви новите стихове на младата българска актриса Бистра Иджома Окереке.

Ива Спиридонова

 

*
белязана съм с чернотата
на лицето и тялото си
след мен крачи самотата
облечена в непознати лица
и безкрайна обреченост
впримчена съм в себе си
за цяла вечност
лесно е да си бял човек
в свят където белотата
е признак на чест
и фалшиво достойнство
трудно е да си черен
сред белите
аз съм статистика
обект с интересно лице
има разделение
и то е поставено между
космите на главата ми
които протягат ръце към
небето и всяка ръка
протягаща се към моята коса
в страха да крача свободно
насаме с мислите си
лишена от лукса да съм
незабележима и невидима
отнета ми е свободата
да бъда никоя и ничия
поставена съм в кутия
с невъзможни въпроси
които нямат отговори

 

*
ако ще ме обичаш
обичай ме истински

бъди сянката
под която
да се спирам
за отдих
бъди дупката
в която да се заровя
когато дойде
краят на света
бъди рамото
което да обхващам
когато времето спре
бъди тишината
която вдишвам
бъди болката
която да ме разкъсва
когато от мен
не е останало нищо
бъди мистерията
на пролетта

бъди изгрев
на залез слънце
бъди продължението
на сянката ми

бъди ми

 

*
в тази тъмна стая
често се оставям
разделям се със себе си
и тръгвам към рая
раят е там където си ти
където са твоите очи
в тази тъмна стая
изплаквам тъгите си
в тази тъмна стая
е
адът
и
тебе
те
няма

 

*
обгърни ме с цялата си тъга
замълчи и не ме прегръщай
бъди мига и времето
което съществува само
в самотното ми съзнание
не нарушавай тази тишина
за да дообясниш присъствието си
заведи ме някъде далеч
и брой падащите звезди с мен
гледай ме дълго
докато думите ти
се превърнат
в прогаряща нужда
докосни ме така
както докосваш себе си
в онези късни самотни нощи
не бързай да се случим
като бърза авантюра

в крайна сметка
ти си просто сън

 

*
ако мога да върна времето
бих те прегърнала
бих мълчала с теб
броейки трептенията на сърцето ти
бих те последвала на небето
където бих те зърнала миг
преди да се разпаднеш
и превърнеш в спомен
бих галила онези черти
на лицето ти
разгръщащи се
в твоята усмивка
и бих проследила млечния път
на очите ти
миг преди да се превърнеш
в слънце

сега си просто смърт
дума без изречение
недовършена история
в книга с много страници
кратко стихотворение
без начало и граници
сега си неможенето
на моя език

 

*
тази тежест прогаряща
тялото ти като въглен
това усещане на празнота
и неописуема самота
което се забива в сърцето ти
като остър нож
тази тръпка която преминава
през душата ти
когато нощем лежиш скован
и с премръзнали чувства
това безсмислие
на съществуването
и желание да бъдеш разбран
тази временна забрава
като упойка преди сън
този вечен въпрос
за битието и целта на
поредната болка
този вечен копнеж
по живота отвъд ежедневния
по смъртта и тази земя

няма ли просто да спре
да се пръсне в
широкото синьо небе?

 

*
когато водиш война
със самия себе си
война води целият свят
свързани сме
като атоми и молекули
неподчинени на
правата логика
и реалността в очите ни
когато някой умира
друг усеща това
на хиляди километри
когато се ражда дете
някой поне за
секунда ще се спре
ще се чуди накъде да поеме
ако има страдание
то в нечия къща
има и истинско щастие

животът е монета
с две различни страни
всички ние се чудим
коя първа ще победи
и грешен отговор няма
само вечната драма
дали един друг
да спасим

 

*
на другия край на света
съм разпръсната като прах
там лежат и останките ми
както и пъпната връв
пленена съм от самата себе си
от това което съм можела да бъда
от спомените които рисувам в съзнанието си
за да запълня тази липса на представа
на това място духът ми лети
съществувам само в
нечии чужди очи
рисуват ме само самотни души
пленени от сянката ми

 

*
кожата ми е отражение
на любовта
между мъж и жена
в един момент от времето
тя е моят мираж
истината и лъжата
за туптенето
на сърцето ми
аз съм в кожата си
в обвивката си
в черупката си
в коридора на храма си
и като малка точка
извървявам пътя си
на прага пред смъртта
кожата ми не съм аз
и аз не съм кожата си
не съм и лицето си
аз съм обитател
на храма си

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments