Людмила Дукова – Самотно

В спомените ни живее само самотата. Давим се във векове от страдание. Прегръщаме вятъра и се пречистваме в новите стихове на Людмила Дукова. 

Александър Арнаудов

 

Първата прегръдка

по-бавния пръст
по-топлата устна
по-острия лакът
по-мекия хълбок

и зная
кое на кого е

 

*
Не съм чак толкова дълбока,
ти казвам.

Все пак,
навий си крачолите

миг преди да си се удавил…

 

*
ти си вода
аз съм вятър
пречистваш
извайвам

 

Билка

Лишей не съм,
да лепна о някого.
И да,
боли ме самотно
да дърпам от сока.
Но пък бликам
PUT_Cсъцветия.

 

*

Напразно съм си мислела, че тук
живеят хората по по-различен начин.
Ядат и спят, сънуват дом и внук,
за друг и друго плачат.

От сто години,
PUT_Cне, от векове
все тоя кръг несрещащи се хора.
Но вече тук съм аз, жената, де дойде
след тебе, бабо,
PUT_Casdasdasи със теб говоря си.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments