Велислава Кандова – Викам от дъното

Всичко е любов, докато пълзим по земята и приключи отвъд, и на дъното в новата публикация на един от най-знаковите и ярки автори на електронно списание „Нова асоциална поезия“, повелителката на думите и игрите с тях – Велислава Кандова.

Александър Арнаудов

 

 

Господ е любов

всеки път 
късаш крилата ми
за да ме научиш да пълзя
в нозете ти

 

Брак

Приятелство
Приключило
С белезници

 

Празници

единствените 
щастливи семейства –
в рекламния блок.

 

Бог е любов

изкачих стълбата на живота 
за да достигна бога
а намерих теб



Небесните етажи

Листите
пукат настъпени,
разпръсват се
под топлите ми пръсти,
по свода тъй розов полепват
отлитат като болни птици.
Падат на земята, разбиват се,
в студените ръце на есента.
А тя пристига с аромата си на грозде,
на зрелите години, на смъртта.
Ръката ми се плъзва по гредата,
а сянката се удължава под въжето,
люляна леко в стегнат възел,
изпращам ти целувка –
от небето.

 


Червена точка

Циментът е леден.
Последни оси едва лазят
по сухите зърна
за медения сок.
Няма.
Умира надеждата им,
клякат до оронените стафиди,
подпират тежки черни глави,
отпускат крила,
последни думи.
Върховете погребват слънцето.
Розови лъчи се пръсват по облаците,
разбиват сивотата
и сериозността им става смешна.
Ръцете ми замръзват,
пръстите са кости.
Знам, че си в лодката, теглиш мрежата,
люспиците блестят.
Дали имаш ръкавици?
Вятърът шиба.
Дали си вдигнал яката?
Солената пяна се разбива в черупката
и те носи.
Дали имаш шапка?
Сърцето удря последната червена точка.

Аз съм фар
и те викам от дъното.



*
наместо слънце
в сълзата ми треска
есен е



*
дояждам последното слънце
есента
погребва усмивката ми

 


Черни пеперуди

Пожълтяват листата
градината вехне
осите пригризват последни зърна
карамфилите утрин
увесват глави
прекъсвам живота им с алени нокти
полагам телата им
в летния скицник за спомени
попивам последни лъчи
с гола бронзова кожа
потъвам в оранжева топлина
две пеперуди черни се гонят
кацат на шията ми изопната
затварям бавно очи
усещам безбройните им крака
опипват изпъкнали кафяви луни
целуват ги
от отсрещния двор
идва със вятъра
ароматът ти
tobacco vanille



Училище

врабци по люлките
деца ги зяпат
с чела опрени о прозорците



Черни пеперуди ||

Изгорих живите
и издухах прахта
им в нозете ти.
Ето ме гола,
топла и бронзова.
Единственият път
който ми остава –
е от устните
до сърцето ти!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments